ДЪЛГООЧАКВАНАТА ИЗНЕНАДА

Дългоочакваната изненада най-сетне се състоя. Атомната централа край Фукушима, Япония, избухна и изхвърли радиоактивен облак. В тридесет милионното Токио радиоактивността е над нормата. Страната е в бедствено положение.

Събитието изненада света така, както първият сняг изненадва Софийската община всяка есен. Защото се знаеше, че такова събитие рано или късно ще се случи. Не се знаеше само точното място и дата. След катастрофата в Чернобил експерти предричаха, че при настоящото развитие на атомната енергетика аварии от мащаба на чернобилската трябва да се очакват средно на всеки 20 или 30 години. Както се вижда, познали са. То е било толкова очевидно, колкото факта, че през зимата вали сняг. Но хората предпочитат да са изненадани.

Мнозинството от хората също така предпочита да мисли, че атомните електроцентрали произвеждат електричество. Действително, в процеса на работата им се получава и електричество, което не можеда се съхранява и се консумира веднага. Но то е, по същество, страничен продукт от тяхната дейност. Основният и траен продукт, който АЕЦ произвеждат, са радиоактивни отпадъци. Те са едно от най-трайните неща, които човек произвежда – някои от тях ще са силно радиоактивни още стотици хиляди години. Те са също така и изключително опасни, защото са нещо, с което живите организми не са се сблъсквали в своето развитие и нямат никаква защита от него. Микроскопични дози от тях, попаднали в човешкото тяло, могат да причинят заболяване и смърт. Това налага те да се съхраняват така, че никога да не попадат в околната среда.

Историята, от която хората така старателно избягват да се учат, ни учи, че това никога, да повторим, никога не може да се случи. Човек никога не може да избегне контакт с продуктите на собствената си дейност. Ентропията е незаобиколим фактор. И, както виждаме, не успява да го избегне. Само оправданията за този неуспех биват различни – например, земетресение, като във Фукушима. Или безотговорно правителство – като в Чернобил.

Грижата за радиоактивните отпадъци не прекъсва през цялото съществуване на една атомна централа. Освен това, продължава и след нейното закриване. Това ни дава основание да определим атомната енергетика като парадоксална човешка дейност: хората влагат огромни средства за производство на продукт, от който се чудят как да се отърват. Но не могат, защото няма техническо решение за това. Практиката е тези отпадъци да се заливат с трудно топимо стъкло, след което да се поставят в специални контейнери, в които да се съхраняват, докато станат безопасни.

Неприятното в случая е, че има някои подробности. Дяволите, както знаем, обичат да се крият в подробностите. Например, че няма контейнер, който да издържи сто хиляди години. Нито десет хиляди. В същност, ако трябва да сме честни, ще признаем че няма контейнер, който да издържи и хиляда. Може да се намери производител, който ще гарантира, че контейнерът му ще издържи сто години. Неприятното е, че няма  как да го проверим. Това е една от причините някои хора, обикновено наричани черногледци, да твърдят, че човечеството вече се е насадило на пачи яйца с количеството радиоактивни отпадъци, които е произвело.

„Я стига”, ще каже някой радетел на идеята „България – енергиен център на Балканите”. Светът изнемогва за енергия, а тоя седнал да ни дрънка за някакви контейнери. И ще бъде прав. Работата изобщо не е в контейнерите. Тя приключва далеч преди тях.

 

***

 

България също произвежда собствени радиоактивни отпадъци. Тъй като АЕЦ „Козлодуй” е национална гордост, те също би трябвало да се броят за такава. Няма да засягаме въпроса за най-опасните от тях – тези, които живеят сто хиляди години. Ще поговорим за по-малко опасните, тези, които се съхраняват в хранилището за радиоактивни отпадъци в Нови Хан. Кой знае защо, хората, гордеещи се с тях, не искат да си ги държат в къщи. Предпочитат да се гордеят от далече.

Наскоро в медиите се появи репортаж за въпросното хранилище. Вижда се как в него се поддържа образцов ред и сигурност. Оградено е с телени мрежи. Има камери за наблюдение. По широките чисти алеи около него се разхождат полицаи и не дават и пиле да прехвръкне. Край алеите цъфтят теменужки. Същинска идилия. Да ти се доще да се преселиш там.

Само дето тези полицаи няма да се разхождат там вечно. Историята ни учи,           че  рано или късно идва момент, когато идилията свършва, а полицията си отива. Като правило, по-скоро рано, отколкото късно.

Петнадесет минути след това първият циганин, тръгнал да краде желязо, ще прескочи оградата на хранилището. Там ще намери едни много хубави метални съдове. Е, малко трудно се разбиват, но като изсипеш съдържанието им на земята, стават за много неща. И са толкова много! Циганката ще има да се радва.

 

***

 

Преди 1986 реакторите в Чернобил се сочеха от създателите им като най-сигурния тип реактори. Толкова сигурни, че не се изграждаше защитен купол над тях.

Когато Чернобил гръмна, някои умни хора клатеха глави с думите: „Руска му работа. Такова нещо в Япония не може да се случи!” Но ето, че се случи и в Япония. Въпреки защитния купол.

Днес руските емисари, дошли да ни продават Белене, се подсмихват и казват: „Японска му работа. Такова нещо с нашия реактор не може да се случи. Пък, ако искате, и стена срещу цунами ще му направим.”

Дори и да е имало хора, които са се съмнявали в опасността от Белене, след тези думи би трябвало да престанат да се съмняват. Защото срещу човешката глупост никакви стени не помагат.

Когато говорим за тези неща, неизбежно стигаме до въпроса за отговорността. За всяка човешка грешка се търси отговорност. Кой трябва да поема отговорността при такова катастрофи?

Практиката показва, че засега я поемат самите жертви. Когато гръмна Чернобил, изпратиха местната пожарна да го полива с маркучи. А след това войници на срочна служба, да събират останките с ръце.

Във Фукушима с реактора се борят доброволци, станали такива с ясното съзнание, че отива да умрат.

А е редно отговорността да се поема от тези, които са отговорни за станалото. Сиреч, от тези, които са взели решението да се развива ядрена енергетика. Да се построи конкретната централа. Да се построи именно на това място и по този проект. И т.н. И когато стане белята, те да бъдат хората, които ще отидат да се борят с нея. А не да гледат  отдалеч как други хора, които нямат никаква вина, сърбат попарата която те са надробили.

Затова трябва тази отговорност да се регламентира и степенува. Колко хубаво би било да гледаме как Румен Овчаров полива с маркуча димящия реактор! Подпомаган от Симеон Сакскобурггорски, Сергей Станишев, Гоце Първанов. Да не забравим и хора, като Красимир Каракачанов, който заряза македонските работи, за да издигне лозунга „България без АЕЦ не може!” Това на първа линия. След тях – всичките останали лобисти, консултанти, медийни викачи и пр. и пр. и пр. Работа ще има за всички. Знаем колко е средната продължителност на живота в такива условия.

И щом става дума за маркуч, не може и без Бойко Борисов – за да оказва методично ръководство.

Така ползата ще е двойна: хем ще се отървем от тях, хем ще свършат нещо полезно. После може да им издигнем и паметник. И да ги наградим посмъртно с орден „Стара планина”. Той и без това за друго вече не става.

 

***

 

Иначе, към настоящия момент основания за песимизъм няма. Сигурен съм, че японците са оправни хора и ще се справят с бедствието. При това с минимален брой жертви. Затова успокойте се, драги читатели. Налейте си ракийката, боднете си от салатката, но преди да я зобнете, помислете за миг: къде ли ще е следващата изненада?

Нямате си представа, колко ще се изненадате, като научите!

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *