ЗА УЛИЦИТЕ И ХОРАТА

Мен ако питате, изобщо не трябва да се кръщават улици с имена на хора. Понякога това е нездравословно както за улицата, така и за човека, на когото са я нарекли.

Минеш, например, по някоя мръсна и опърпана улица, наречена „Христо Ботев”. И в съзнанието ти Ботев се асоциира с цялата тази мръсотия. И не само твоето, а и на хиляди като теб. По тази причина улицата край софийските Централни гробища открай време се казва „Каменоделска”. Никой държавен мъж не пожела да увековечи името си чрез нея.

Или друг пример. В нашия квартал кръстиха една улица на името на известния художник Илия Петров. След време кръстиха друга улица на някакъв партизанин, който също се казвал Илия Петров. Двете улици се пресичат. Представете си сега, че се казвате Илия Петров, което си е напълно в реда на нещата, и живеете на ъгъла на „Илия Петров“ и „Илия Петров“. Чиста щуротия. Добре, че след 1989 общината изрита партизанина и възстанови старото име на улицата: „Жетварка”.

Затова не бива да се кръщават улици на хора. Или само по изключение – когато духът на тази улица, ако можем да се изразим така, отговаря на общоприетия образ на въпросната личност. Но това не е задача за общински съветници.

А софийските общински съветници след правенето на заменки най-много обичат да кръщават улици на хора. Може би защото е най-лесно. Няма нужда от много въображение. И тези дни взеха, та кръстиха една улица на името на Богдан Филов.

Следващите редове нямат за цел да установят спорно или безспорно име е Богдан Филов в качеството му на топоним. Достатъчно много мнения се изляха в печата по този повод. Случаят отваря един много по-важен въпрос, и той е: доколко сме преодолели дълго насажданото в съзнанието ни комунистическо мислене.

Също както когато някой стар ръкопис, или пък съвременна банкнота, бъдат осветени с някаква друга, ултравиолетова, да речем, светлина и върху тях изведнъж ясно се виждат знаци, за които не сме подозирали, че съществуват, така и случаят с улица „Богдан Филов” осветява нашето посткомунистическо съзнание и се вижда как то напомня стара стена, от която никой не се е постарал да изстърже налепените от комунизма етикети и обяви. Някои от тях, мръсни и прашасали, са още напълно четливи – като Димитров- и Благоевград, или каменното плашило с шмайзер в ръка насред Пловдив и неговият бронзов събрат в София, от други е останало само лепилото. Името Богдан Филов също носи по себе си комунистически етикети и табута. Лепнат му е етикетът „престъпник и фашист”, а името му не бива да се споменава, защото напомня за извършено от самите комунисти престъпление: Филов беше убит по програмата за съветизация, спусната от Москва. Тя предвиждаше българските държавници да се избият демонстративно, за да се постигнат едновременно две цели: обществото да остане без водачи и да му се вземе страха.

Богдан Филов беше министър-председател на независимата българска държава. Каквито грешки и слабости да е допускал, те бледнеят пред чудовищността на последвалата загуба на независимост и неговото собствено убийство. Повечето му критици днес правят това с тайната надежда да омаловажат тази истина. Тоест, да съхранят още някой етикет по мръсната стена.

Ако днес се имаме пак за независима страна, трябва да мислим с категории, присъщи на такава. А комунистическите мисловни шаблони и инструменти трябва да бъдат изхвърлени.

Дали политикът Богдан Филов е чак толкова чер, колкото някои се опитват да го изкарат? За главно негово провинение се смята присъединяването на България към Тристранния пакт. Но министър-председателят тогава не е бил човекът, вземащ окончателните решения. Те са се вземали в Двореца. Филов е бил само подизпълнител.

Значи, трябва да видим каква е била политиката на Двореца. Тя обикновено се окачествява като ”политика на оцеляване”. „Оцеляване” е любима дума по нашите ширини и този етикет се приема добре от мнозинството. В нея, несъмнено, има елементи на оцеляване, като главната опасност е определена правилно – това не е Германия, а болшевишка Русия. Но в нея се съдържа и нещо повече, което я прави ценна в европейски мащаб: тя е рядък пример за проява на разум сред лудостта на войната.

Нека илюстрираме това с някои моменти от тази политика. Когато преговорите за връщане на Южна Добруджа се затягат, Борис получава предложение за силово решение на въпроса от страна на Германия – както малко преди това е извършен Виенският арбитраж между Унгария и Румъния. Той категорично го отхвърля и налага решаването на въпроса по дипломатически път – нещо, оценено след войната и от противниците на България.

Когато Мусолини закъсва с войната в Гърция, той вика на помощ България, като в замяна й обещава всичко, което си поиска. Борис отказва не от военностратегически съображения – воюващата на два фронта гръцка армия би била лесна плячка. Можем да оценим стойността на това решение, като го сравним с всеобщо възприетото тогава поведение в Европа. Например, с поведението на Полша, самата тя бъдеща жертва, която използува Судетската криза, за да отхапе Тешинската област от Чехословакия.

А когато българската войска заема Беломорието, по решение пак на Борис на изток от линията Свиленград-Дедеагач остава една демилитаризирана зона, целта на която е да няма пряк военен допир между България и Турция.

Тези (и много други) примери показват, че Борис, а следователно и България, по това време извършват пожарогасителни действия. Заобиколен от безумци с горящи факли в ръце, той прави най-разумното – предотвратява възникването на нови огнища на пожар. И го прави в неблагоприятната позиция на германски съюзник.

Чест упрек към тази политика е обявяването на „символичната война” срещу Англия и САЩ. Но нека разгледаме случая в друга светлина – като повод или възможност България да бъде окупирана от сили на тези две страни, когато Германия загуби войната – нещо, в което Борис никога не се е съмнявал. И така да се предотврати болшевишка окупация.

Като положителен резултат от тази политика скромно се изтъква спасяването на българските евреи. Много фактори са се опитвали да си присвоят заслугата за това, но действителната причина за него е фактът, че България е била независима държава, провеждаща своя собствена политика, уважавана и от съюзниците й. Но спасяването на българските евреи е само подробност, добила статут на официална заслуга единствено поради невероятната, граничеща с нихилизъм склонност на българската историография да приема за станало само признатото от външни субекти. Това спасяване беше направено международно признат факт от чужди организации, а самият Димитър Пешев стана известен, в това число и в България, след като италианецът Габриеле Нисим написа книга за него. Това, което самите българи трябваше да сторят и не сториха, е да направят признат факт и другите, спестени благодарение на българската политика през Втората световна война, животи. Такива са десетките хиляди български войници, които не загинаха на Източния фронт, както и същия брой руски войници, които те щяха да убият. Но и това далеч не е всичко. За да разберем какво означава ”всичко”, трябва да си представим какво би се случило, ако България не беше влязла в Тристранния пакт на 1 март 1941 година.

Още тогава са се чували мнения, че е трябвало българската войска да даде „няколко символични изстрела” срещу германците, за да капитулира „с чест”, подобно на Дания преди това. Авторите на тези мнения пропускат обстоятелството, че Дания е германски тил, докато България е била фронт, зад който има още фронтове. На символичните изстрели на българите войските на Лист нямаше да отговорят със също такива символични изстрели, а щяха да разпердушинят българската войска, да свалят правителството, да наложат свое марионетно и да въведат окупационен режим. Царят щеше да избяга в Лондон, откъдето да организира съпротивата. По-късно своя съпротива щяха да организират и комунистите. Двете съпротиви щяха да воюват помежду си със същата стръв, както и с германците.

Колко щеше да струва това в човешки живот? Приблизителна оценка можем да направим чрез сравнение с Югославия, където се случи нещо подобно. Там жертвите се изчисляват на около 1,7 милиона. Е, в България числото би било значително по-малко. Поне нямаше да има избиване по национален признак.

Политическата ирония е, че крайният резултат щеше да е същият. Болшевишката окупация нямаше за бъде избегната, а териториалните граници на страната след войната не биха били по-различни.

Това спести на България, и не само на нея, политиката, към която Богдан Филов беше в най-голяма степен причастен. И в това се състои нейният общоевропейски принос. Не можа да спести само жертвите на болшевишкото нахлуване.Но за последното не можем да виним самия Филов. И да има някаква вина, той я е платил с живота си.

Този принос трябваше да бъде тема на дебат поне през последните двадесет години. А не сега да си говорим дали Богдан Филов може да бъде име на улица и ако да, то дали само в качеството си на известен историк.

2.

Нека сега забравим казаното в началото и чисто теоретично да поразсъждаваме: какво пък чак толкова страшно има в това да кръстим улица на един изявен министър-председател на България от времето на нейната независимост.

Както казахме, табуто върху името на Филов беше наложено не защото е бил добър или лош, а защото споменаването на това име събужда спомена за извършено комунистическо престъпление. Практиката  в това отношение беше стриктна. По същата причина дори случайни жертви на режима, убити защото са били сбъркани с други, в последствие се обявяваха за народни врагове и над името им се спускаше завеса.

От друга страна, какви ли не имена на хора могат да се видят изписани по улиците. Общинските власти изчистиха доста от тях през последните години, но те все не свършват. Да погледнем който и да е столичен квартал, например, „Изток“. Ще срещнем две имена – „Пиер Дегейтър“ и „Еужен Поатие“. Единият написал музиката на „Интернационала“, другият – текста. „Интернационалът“ е партиен химн. Чак пък и двама от авторите на такъв да красят улици с имената си? Би трябвало да ни дойде в повече.

Или друга улица в същия квартал – „Генерал Щерю Атанасов”. Кой е Щерю Атанасов? Дребен разбойник, действувал в Хасковско между двете световни войни, поради  което в последствие бил произведен в генерал. Като такъв издал (т.е., разрешили му да издаде) книга със спомени от нелегалните си години. Ето какви любопитни моменти можем да намерим в нея: един партиен другар не изпълнил решение на окръжния комитет на партията. Другарите му, между които и Щерю, решили да го накажат със смърт. Но после това им се видяло твърде постно за такова престъпление. Трябвало нещо извънредно, нещо, което да се помни дълго. Събрали се другарите и почнали да мислят. И на един му хрумнало: да го изпратят в Съветския съюз! Какви садисти, наистина!

И на този човек, имам предвид Щерю, също е кръстена улица и това никому не прави впечатление. Но достатъчно е само някой да намекне за възможността същото да се случи с името Богдан Филов и обществената съвест се събужда.

Няма да обръщаме внимание на явните и полуявните комунистически представители на тази съвест. Те повтарят това, което са говорили винаги – че биха ни пратили в Съветския съюз, ако можеха. Но интерес заслужава отношението на едно интелектуално и свободомислещо издание (?), а именно вестникът „Гласове” на Явор Дачков. Той реагира на събитието с писаното от Вени Марковски, наречено: „Два свята – и двата излишни”. Има се предвид света на Богдан Филов и последвалият го свят на неговите убийци. Няма да преразказваме казаното в него, защото заглавието напълно изчерпва съдържанието.

Вени Марковски е внук на дядо си Венко Марковски. Освен с поемата си „Чернобил”, за която някои казват, че била единственото по-страшно нещо от самия Чернобил, Венко Марковски е известен с това, че е имал проблеми с идентичността си. Бил сигурен, че е патриот, но не знаел точно какъв: български или македонски. Ту заклеймявал „бугарскиот окупатор” на Македония, ту се обявявал за българин. Той си бил българин де, но Партията му била наредила да се нарича македонец. От там тръгвала цялата работа.

Венко, естествено, се измъчвал от това раздвоение. И, за да излезе от него, използувал единствено верния и универсално приложим критерий – партийния. А пък дали самият партиен критерий е верен, или не, можем да установим, както знаем, по един единствен начин – по отношението му към Съветския съюз. Затова, когато Тито се скарал със Сталин, Венко окончателно разбрал, че е български патриот.

Бащите носят отговорност за децата си, но внуците не могат да отговарят за дедите си. Защо тогава разказваме цялата тази история? Защото, оказва се, и Вени, като дядо си, има проблем с идентичността си. В духовно отношение той е продукт на единия от тези светове, а в материално – и на двата, защото единият не би съществувал без другия. Вени не може да избере с коя част от тази истина да се съгласи и затова иска да я няма. На него, като компютърен специалист, това му изглежда просто – натискаш копчето, на което пише „delete” и изтриваш който свят си искаш. Няма свят – няма проблем. Ето, че мустаците на Сталин започват да надничат иззад заглавието. Самото то, в същност, е леко промененото изречение от онези години: „два свята – единият излишен”.

Не, Вени, действителността не е компютърна игра. Не можеш да я моделираш както си искаш. Дядо ти и съмишлениците му също се опитваха да го правят – с други средства. Виждаш до къде я докараха. Не можем да забравим, че Богдан Филов е съществувал, нито защо е престанал да съществува. А най-обезпокоителното  в случая е, че и самият издател на вестника не схваща това. Иначе е изключително принципен човек.

Такова е състоянието на обществената мисъл в България към 2009, двадесет години след падането на Берлинската стена. Затова е просто наложително да се появи улица, наречена „Богдан Филов”. За да размърда кантара в нужната посока. Да му мислят сега софийските общински съветници! В техните ръце е отговорността.

3.

При това положение е редно да се запитаме какви са били и личните качества на кандидата – не като политик, а като частно лице. От писаното за него и от него можем да научим доста. Тук, разбира се, не е място, където можем да направим обстойно изследване на Богдан Филов като личност. Затова ще се спрем само на някои негови отделни, но характерни черти. Той е интелектуалец от тип, характерен повече за 19 век, който днес рядко се среща. За да изтъкнем неговите предимства е достатъчно да го сравним с някои от днешните нашумели изследователи на тракийското наследство – да не споменаваме имената им, защото това ще е чест за тях.

По обясними причини нямам и не бих могъл да имам личен досег с Богдан Филов. Затова особено ценя оскъдните сведения от първа ръка за него.

Една наша слугиня (имаше едно време такива. Това бяха обикновено селски  момичета, които бащите им ги цанеха по Димитровден на работа в някое градско семейство. Думата „слугиня” не съдържаше оттенък на презрение или насмешка, тя ги доби по-късно, отчасти като  упрек към епохата, и беше заменена с лицемерно-превзетия евфемизъм „домашна помощничка”) беше ни напуснала и отишла да работи у Филови – по времето, когато е бил министър-председател. Тя поддържаше връзки със семейството ни  и често идваше у нас на гости. Чувала е Филов да казва: „каква хубава държава ще си направим след войната!”.

Това са думи, казвани в тесен семеен кръг, следователно изразяващи не официално становище, а лично убеждение. Те показват, че Филов е бил идеалист. А също така и наивен – защото е смятал, че войната може да бъде спечелена. Това отговаря на неговото поведение – той докрай отказва да подкрепи обявяването на неутралитет и отказва да избяга от страната, макар да е виждал какво го чака.

Жената на писателя Ивайло Петров, същият, който написа „Хайка за вълци”, е била момиче по това време. Спомня си как от прозорец на съдебната палата в София са показвали като маймуна на тълпата Богдан Филов, държан от двете страни от милиционери. В цялата тази омерзителна обстановка най-силно впечатление й е направило достойнството, с което той се е държал.

(Помислете как би изглеждал в същото положение правешкият хубавец Тодор Живков. Известна представа за това ще добиете, като разгледате снимките му от 10 ноември 1989).

За такова достойнство говорят и други източници. Да, Богдан Филов е бил човек с достойнство. Проявил го е дори в условия, когато за човек е трудно да запази разсъдъка си – пред ямата, в която са го застреляли.

Дори само за това трябва да го уважаваме. Та нали достойнството ни е едно от малкото неща на този свят, които понякога, при определено подреждане на нещата, може да се каже, че зависят повече от нас, отколкото от обстоятелствата.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *