ИЗМЕРЕНИЯТА НА КРИЗАТА

Разрастващата се финансова криза в Съединените Щати все повече бива сравнявана с тази от 1929 година, довела до Великата депресия. Злите пророци вещаят, че тя ще доведе до същите последствия, още по-злите – че ще ги надмине. Същевременно противниците на свободния пазар или просто привържениците на държавната намеса в него тържествено и дори с ирония оповестяват неговия край. Даже френският президент Саркози, избран именно заради либералните си икономически обещания, заяви: „С философията на свободния пазар е свършено. Приключихме с идеята за всемогъщия пазар, който винаги е прав.“

Това са твърде тежки думи, и същевременно те пораждат чувството, че немалко хора искат да използуват кризата за свои цели. Налага се да припомним още веднъж кои са причините за нея, както и за тази от 1929, и дали принципите на свободния пазар фигурират между тях.

Кризата от 1929

Тази криза е била предмет на дългогодишни изследвания и причините за нея са добре известни. Тя също се е приемала на времето като окончателно доказателство за провала на нерегулираната икономика. Нейните причини, най-общо казано, се крият в неправилната политика на кредитиране. Дълго време преди 1929 правителството заставя банките – посредством различни регулации – да държат лихвените проценти изкуствено и неикономично ниски. Като резултат получаването на банков заем става все по-лесно. Кредитите се раздават без критерии и задръжки. Така „свободните”, т.е., необезпечени със стоки и, следователно, съществуващи само на хартия пари стават все повече. Финансовият балон започва да се надува. Един ден през 1929, когато достатъчно много хора поискват да разменят тези въображаеми пари срещу нещо реално, той се спуква.

Ако не съществуваше изкуствено поддържаният нисък лихвен процент, самите банки, водени от прост инстинкт за самосъхранение, биха ограничили раздаването на заеми до размера, който биха могли да обезпечат с резервите си. Ето какво казва по този повод един от носителите на философията на свободния пазар, Натаниел Брандън:

„Ако в период на нарастващи спекулации банките бъдат изправени пред прекалено голям брой молби за заеми, тогава в отговор на свиващото се налично количество пари те: а) повишават лихвените проценти и б) подлагат на по-строга преценка начинанията, за които се искат заеми, като въвеждат по-взискателни стандарти за оправдана инвестиция. Като последица от това става все по-трудно да се получат финанси и настъпва временно свиване на инвестирането.“

Нека запомним тези две прости правила. Те са резултат от действието на закона за търсенето и предлагането и са основни за банковата дейност. Но те не се харесват на американското правителство от началото на 20 век, защото спазването им не осигурява толкова бърз икономически растеж, колкото това правителство иска. Затова през 1913 се създава Системата на Федералния резерв, нещо като Американска централна банка, която има контрол върху отделните банки в цялата страна. Тя премахва изискването банките да отпускат заеми до размера на златните си резерви. Федералният резерв понижава лихвеният процент, а гаранция за кредитите вече става „бездънният” държавен бюджет.

„Нека”, казва Брандън, „заемем от Алън Грийнспан (запомнете и това име – б.а.) една безценна метафора: ако в условията на свободен пазар банковата система и принципите, регулиращи предоставянето на финанси, функционират като бушон, който предпазва икономиката от изгаряне, тогава държавата чрез Системата на Федералния резерв слага в бушона монета. Резултатът е експлозията, известна под името „Борсов крах от 1929“.

Кризата от 2008

Наспроти причините за тази криза ще цитираме проф. Николай Неновски от УНСС:

„…причина за кризата не е ипотечният пазар, пазара на недвижимост, а паричната дискреция, когато първоначално се поддържат по-ниски от естественото ниво лихвени проценти (…) и след това, на един втори етап тези проценти рязко се вдигат. (…) Кризата показва , че най-лошата комбинация е ниски лихви + гаранции от страна на държавата.”

Под „по-ниски от естественото ниво лихвени проценти” очевидно трябва да разбираме ниският лихвен процент, поддържан от Федералния резерв, включително и по времето, когато той се ръководеше от същия този Алън Грийнспан, автор на горната мисъл за бушона. Неговите икономически виждания очевидно са еволюирали в тясна връзка с административния му възход.

Това представлява нарушение на правило а) от споменатите по-горе. Нарушаването на правило б), сиреч на изискването за отговорен подход при раздаването на банкови кредити, също е налице. Това става , например, чрез така нареченият Закон за общественото реинвестиране (Community Reinvestment Act), създаден по времето на демократа Картър и доусъвършенствуван при демократа Клинтън. Той има за цел да разшири достъпа до кредити и да намали „дискриминационните кредитни практики”. На дело това се изразява в законово оправдано раздаване на заеми без гаранции, раздаване на заеми с предимство на неплатежоспособни малцинствени групи (което си е чисто създаване на групови права) и пр. Предпазната жичка в бушона отново е заменена с монета. Последствията наблюдаваме днес.

Виждаме, следователно, че причините за двете кризи си приличат като две капки вода. Налице е късогледа икономическа политика на едно преследващо краткосрочни цели управляващо малцинство, подкрепяна от мнозинството, което също намира в нея краткосрочна изгода. Малцината, противопоставящи се на тази политика, защото предвиждат какво ще се случи, остават нечути. Кои са те? Ще цитираме отново Николай Неновски:

„Напомням, че единствено Мизес и Хайек предсказват кризата от 1929, Мизес още през 1924, а Хайек през 1928. Австрийската школа предсказва и днешната криза, достатъчно е да се види описанието, което се дава още през 2002 на конференцията в Мизес институт, където всички се обявяват против понижаването на лихвените проценти и описват едва ли не ден по ден това, което става днес, 6 години по-късно.”

Виждаме и още нещо: че тези две кризи са резултат не на липсата на регулации, а напротив, на прекалената регулация на кредитния пазар. А единствените, които са посочвали вредата от това, са идеолозите на свободния пазар. Ще напомним, че Мизес и Хайек, както и Мизесовият институт, са хора и институция, защищавали и защищаващи именно неговите принципи. На този фон твърденията, че свободните пазарни отношения са виновни за сегашната криза, означават невежество, или нещо още по-лошо – демагогия.

Гледната точка на свободния пазар

От гледна точка на неговите привърженици, както казахме, кризата се дължи на изкривяването на свободните пазарни отношения чрез регулации от страна на държавата. Саморегулирането му, или „невидимата ръка на пазара”, която е трябвало да внесе ред в кредитирането, е била възпряна.

За да илюстрираме ролята на саморегулирането в икономиката ще направим още една аналогия. Едно изследване, проведено от американското Управление на горите разкрива интересна връзка между горските пожари и човешката дейност. Горски пожари има откакто има и гори и първите никога не са пречели на вторите да процъфтяват. Между тях се установява интересна връзка: периодичните пожари поддържат гората оптимално рядка и унищожават предимно тревната и ниска растителност. Почвата не се нагрява дълбоко, корените на растенията остават живи и екосистемата бързо се възстановява.

Дългогодишната защита от пожари на горите в Съединените Щати  нарушава това равновесие. Десетилетията недопускане на пожари е довело до натрупване на голямо количество органична материя в охраняваните гори. Когато неизбежният пожар все пак избухне, той вече има изобилна храна, унищожава и високата растителност, а почвата изгаря дълбоко и в крайна сметка след него остава пустиня. Оказва се, че мерките за опазване на горите от пожар имат противоположен ефект – те ги правят по-уязвими. Така днес хората, занимаващи се с опазване на горите се оказват в неприятното положение да нямат полезен ход – те вече не би трябвало да се борят с горските пожари, защото това е вредно за гората. Но не би трябвало и да ги допускат, защото в охраняваните десетилетия гори се е натрупал толкова горивен материал, че вече всеки пожар би бил гибелен за тях.

Ако в горния пример заместим гората с обхванатата от криза банкова система, ще установим същото – дългогодишната практика на предотвратяване на малките „банкови пожари” с административни мерки е довело до натрупване на огромна маса опасни въображаеми пари. Правителствата нямат полезен ход. Те не би трябвало да продължават да наливат пари в системата, но не могат и да спрат да го правят, защото пожарът ще е огромен. В този смисъл спасителната програма за наливане на 700 милиарда в американската икономика няма никакъв смисъл. Ако бъде приета, тя няма да доведе до изход от кризата, ако не бъде – също. Единственото разумно действие, изглежда, е стимулирането на бавното и трудно завръщане на банковата система към нейното естествено пазарно състояние.

Заключение

В заключение трябва да направим някои неутешителни изводи. Преди всичко, днешната криза е поредното потвърждение на факта, че хората не вземат поука от миналото си, дори когато то е толкова близко, че те почти са го преживели. Кризата от 1929 е жива в съзнанието на мнозина, и въпреки това всички ние падаме за втори път в същата дупка.

Второ, европейците не трябва да злорадствуват по повод случващото се в Америка, и то не защото също ще бъдат засегнати от него. В Америка процесът се проявява във вид на криза, защото американската икономика е по-свободна от европейската и през останалото време е в състояние на растеж. Но състоянието на постоянна полукриза, каквото е европейската социална държава, не е повод за гордост.

И най-неприятното: обстоятелството, че икономическите неблагополучия обикновено имат политически последици. Кризата от 1929 е изиграла съществена роля за разочарованието от либералната демокрация и обръщането на обществата към авторитаризъм. Обичайните примери за това са появата на нацизма в Германия и японският милитаризъм, но те са съпътствувани от редица други по целия свят. В България това е превратът от 19 май и последвалият го личен режим на царя. Дори в сърцето на свободния свят – Америка, тя води до „Новия курс“ на Рузвелт, което си е  американска разновидност на авторитаризма. Естественият завършек на този процес е събитието, наречено Втора световна война.

Ще ни се да вярваме, че днес либералната демокрация е пуснала достатъчно дълбоки корени в нашия свят, за да избегнем подобно развити

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *