ЛИБЕРАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ И БЪЛГАРИЯ: ОПИТ ЗА СЪВМЕСТЯВАНЕ

 

Възторжена идея в началото на деветнадесети век, отричана и оплювана в двадесети, в края на същия този век либералната демокрация е общопризнат образец за следване. Дори режими, които нямат общо с нея и на дело я отричат, изпитват нуждата да прибавят към името си определението „демократични”.

Този неин успех е роден не толкова от идеологични, колкото от практически съображения. Можем да разглеждаме опитите за демократизация като част от стремежа към модернизация на съвременните общества, т.е., приспособяването им към даденостите на днешния свят. От средата на двадесети век броят на страните, избрали да преминат към този вид държавно устройство, с известни колебания, расте. В някои случаи това става скокообразно – принципите и институциите на демокрацията се заимстват и внасят изведнъж. В други случаи демократизацията на страната е постепенен и продължителен процес.

Както знаем, всяко държавно управление, в крайна сметка, се гради върху съгласието на управляваните. Смяната на формата му означава и насочване на това съгласие в друга посока – което означава промяна в мисленето на последните. Това е сложно и объркващо явление, което забавя демократизацията, а понякога води и до нейния неуспех.

Сложността и нееднозначността на процеса е повод да разгледаме отблизо тези опити за демократизация, резултатите от тях и причините, довели до такива резултати и да се опитаме да установим някои закономерности в ставащото.

 

Същност

 

Либералната демокрация е нещо като брак по сметка между демократичната форма на управление и идеите на либерализма. Ако трябва да опишем нейната същност с едно изречение, то ще е следното: Властта принадлежи на всички, а индивидите са равностойни в политическо и икономическо отношение и автономни в действията си.[1] Някои могат да настоят, че демокрацията от своя страна се дели на пряка и представителна. Това делене е по-скоро зрителна измама, основана на възможността или невъзможността демократичната общност да се събере в едно помещение. При т.н. пряка демокрация общността може да взема колективни решения по прости въпроси, чийто отговор е „да” или „не”, но в крайна сметка пак избира представители, които да се занимават със сложните и нееднозначни проблеми и с текущите въпроси на управлението. Това не се различава принципно от процесите в представителната такава, където на всеобщи избори също се отговаря с „да” и ”не”, включително и на въпроса кой да се занимава с тези проблеми.

Горното просто определение на либералната демокрация изглежда достатъчно универсално, за да върши работа във всички случаи. Въпреки това, опитите то да бъде приложено на практика дават най-неочаквани резултати.

Бихме предположили, например, че като западен продукт, тя ще се прихваща толкова по-трудно, колкото по-незападна е културата на обществото, в което се присажда. Или като продукт на сравнително богати общества ще вирее по-трудно в бедни. Нищо подобно не се наблюдава в действителност. Тази демокрация вирее изключително добре в страни, полярно отдалечени от западната култура, като Япония, Южна Корея, Тайван или Сингапур, за разлика от някои страни в Източна Европа. Тя бележи успехи в бедни страни, които при това нямат никакви традиции в държавността, като Гана и Ботсвана, и неуспехи в богати и/или стари държави, като Саудитска Арабия, Кувейт или Китай.

Нека разгледаме няколко примера за неочаквано и непредсказуемо развитие след опити за преминаване към такъв вид управление.

Либералната демокрация бива внесена в България през 1879 г. Дотогава страната дори не е съществувала, била е част от Османската абсолютна монархия. Въпреки резкия преход, това става без сътресения, и една модифицирана, както ще видим по-нататък, форма на такава демокрация се установява трайно в страната.

Малко по-късно нещо подобно става в Русия. През 1917 г. тя също получава възможност да се превърне от абсолютна монархия в парламентарна демокрация. Опитът е катастрофален. Новата форма на управление е толкова неприемлива за масовия тип мислене в страната, че след по-малко от година държавата се разпада и властта попада в ръцете на престъпната групировка, която е най-добре организирана. Относително мекият авторитарен режим на царя е заменен от тоталитарен.

Наистина, опитът се провежда в най-неблагоприятни условия – по време на война, и то – неуспешна. Но седемдесет години по-късно този тоталитарен режим на свой ред се разпада. Намиращите се под негова власт общества имат възможност за нов опит. Руския такъв продължава десетина години, този път в условията на икономически възход. Накрая страната пак се свлича в днешния путински авторитаризъм. За контраст ще посочим случая с Монголия – периферна и васална на СССР държава, смятана за далеч по-изостанала от сюзерена си, в която по същото време се установява стабилна демокрация, позволяваща ѝ да бъде причислена към свободните страни.

Подобно развитие на нещата трудно може да се предскаже. Обикновено в страни, поели пътя към модернизация, човешкият материал изглежда качествен и готов за промени. Поне такива са самоооценките. Ще илюстрираме това с един пример от историята: през 1808 г., при посещението си в Ерфурт, император Александър I води със себе си известния реформатор Сперански. На въпроса му как оценява Европа, Сперански отговаря: „Там правилата са по-добри, а в Русия – хората”.

Сперански казва това не за да угоди на своя господар. Той говори искрено. Години по-късно можем да открием подобно убеждение, но описано критично в книгата на българина Юлиан Генов „Защо толкова малко успяваме”[2] Книгата е добросъвестен, макар и любителски, опит да се обяснят неуспехите на българското общество по пътя на икономическото развитие. Ето един цитат от нея:

„Спомням си”, казва авторът,” как през лятото на 1989 пътувахме за морето с един стар „Опел Капитен”. Насред пътя той, естествено, се развали, но сръчни механици веднага приспособиха винтчета, овързаха с тел карбуратора и ние, възхитени, потеглихме. Коментарите, разбира се, се въртяха около това какви „природни гении” сме ние, българите, и колко безпомощни биха били западняците на наше място.

Така се случи, че само след две години получих изключителните права за внос на автомобили „Рено”. Както можете да си представите, очаквах, че нашите механици, свикнали да правят „чудеса” без оригинални резервни части, без специални инструменти и тестери, сега ще се „развихрят” и „ще вземат акъла” на французите. Оказа се, че нашите „живи дяволи” са  в стихията си само когато действат с подръчни средства – като домашни майстори, но нямат нито нагласата,  нито дисциплината да следват предписанията и процедурите на производителя, които са задължителни за един фирмен сервиз.”

Позволяваме си този дълъг цитат, защото той много добре илюстрира привидността на такава самооценка. В описания случай става дума за неуспех на икономическото поле. Неуспехите на политическото поле ще бъдат същите.

Прочее, можем да обобщим казаното до тук с едно изречение: опитите на различните общества за преминаване към либерална демокрация дават най-разнообразни, често неочаквани резултати.

Това е така, защото в определението на либералната демокрация, приведено по-горе, и по-специално в идеологическата му съставка, има невярно твърдение. Както знаем, всяка идеология – в това число и либералната – е вярна в най-добрия случай само частично. (Вж. Приложение Г.) А нашето определение захапва малко от невярната й част. Действителността в нашия случай е, че индивидите не са равностойни – както в политическо и икономическо, така и във всяко друго отношение. Те могат да бъдат равни единствено пред закона, което е привнесено отвън качество.

Когато неравностойни индивиди бъдат дарени с власт, те се разпореждат с нея с различна ефективност. Нека си представим, че богатството в едно общество е разпределено равномерно между членовете му. Много скоро те ще постъпят по различен начин. Едни ще го употребят неразумно и ще обеднеят. Други ще станат по-богати.

Властта е също толкова ценен ресурс, колкото и парите. Ако тя бъде разпределена равномерно между неравностойни индивиди, много скоро ще се оттече от ръцете на едни и ще се концентрира в ръцете на други. Това вече няма да е демокрация. Или поне няма да е такава демокрация, каквато очакваме.

Излиза, че определението на либералната демокрация е сбъркано и такава обществена система не може да съществува. На практика, обаче, виждаме немалко общества, където тя е осъществена в повече или по-малко задоволителен вид. Как можем да обясним това противоречие? Веднага трябва да изключим допускането, което изключихме и при разглеждането на обратния случай – че хората в тези общества са по-качествени. Остава да предположим, че въпросните общества са открили някакъв начин за неутрализиране на грешната предпоставка в определението и системата действа така, сякаш индивидите са равностойни.

В случая няма нужда да разбиваме врати. Начините, по които се постига това неутрализиране, са добре известни и описани в специализираната литература. Затова ще ги споменем само вкратце. Преди всичко, такова общество трябва да притежава гражданска култура, т.е., поведение и правила, създаващи възможност за самоуправление. Това на практика изисква наличие на развита средна класа, носител на тази култура. Или, казано по друг начин, наличие на гражданско общество. Не е без значение и равнището на образование: както е отбелязал още Томас Джеферсън, невежеството и свободата са несъвместими.

С други думи, за да съществува либерална демокрация в едно общество, необходимо е наличието в него на определена култура. Нейно отличително качество е способността ѝ, по сполучливото определение на Милтън Фридман, „да създаде такъв климат на обществено мнение и знание, който прави политически изгодно [дори] грешните хора да направят правилните неща”. Ако използваме класификацията на Макс Вебер, в тази култура преобладава третия тип отношение към властта – легално-рационалния. Важна особеност на обществата, които я притежават, е способността им да се самоорганизират. Правилното функциониране на закона, на който са подчинени управляващите и управляемите, осигурява „кръговрат” на властта, нейното постоянно преразпределение, и това компенсира горния недостатък.

Добра представа за някои черти, присъщи на тази култура (и липсващи в местната българска такава) можем да добием от цитираната по-горе книга на Ю. Генов.

В страните, където демокрацията е местно явление, където тя се е зародила, въпросната култура се е формирала постепенно, в продължение на много време, успоредно с развитието на демокрацията. (По сходен начин развитите страни са трупали своя капитал успоредно с икономическия си възход.) Днес виждаме резултата от този процес, но трудно можем да си представим пътя, извървян за да се стигне до него. (Тук няма да разглеждаме въпроса защо именно в тези страни се е случило това. Не за друго, а защото едва ли би могло да му се даде достоверен отговор.)

Остава въпросът, около който се върти цялото наше изследване: а как може да се изгради либерална демокрация в страна, където липсва такава култура и, нещо повече, местната култура съдържа елементи, противоречащи на принципите на тази демокрация?

Току-що направихме успоредица между политическото и икономическо трупане на култура/капитал в някои страни. Ще продължим с аналогиите, като използваме един пример, описан от Мизес в неговото „Човешко действие”.[3] Той разглежда пътя, по който една икономически неразвита страна може да се превърне в развита по западен образец. Не цитираме, а преразказваме думите му за по-голяма прегледност.

Ако въпросната страна желае да стори това, казва Мизес, рецептата е налице. Технологичните познания на Запада не са тайна. Специалисти също не липсват – елитът на страната е обучен или може да се обучи в западни университети. Безброй чужди експерти са готови да предложат услугите си. В това отношение страната може да тръгне към развитие когато пожелае.

Това, което липсва, обаче, и без което не може, е отсъствието на капитал. Няма ги необходимите капиталови стоки, които да преобразуват изостаналото стопанство на страната по западен образец, за да стане то ефективно.

Така пред нея се откриват два пътя. Първият е да се натрупа необходимия капитал чрез спестяване – като се ограничи вътрешното потребление, често до физиологичния минимум. Този път е бавен и мъчителен. (По такъв път тръгва, например, СССР след създаването си. С тази разлика, че натрупвания капитал отива не за повишаване на благосъстоянието, а за въоръжаване, т.е., хвърлен е на вятъра.)

Втория път е да се постигне бързо развитие чрез внос на необходимите капитали. Допускането на чужди инвестиции в страната ще позволи мигновено преобразуване на методите за производство. Не случайно днес това е основния начин за постигане на икономическо развитие.

Ако в горния пример сменим икономическите термини с политически, ще открием интересно сходство с процеса на изграждане на либерална демокрация в страна, където досега не е имало такава.

Страната, решила да стане либерална демокрация, няма нужда да я изобретява отново. Примерът и практиката на старите демокрации са пред нея. Необходимите институции и закони могат да се създадат по подобие или просто да се заимстват. В страната има обучен в чужди университети елит, способен да поеме институциите. А в краен случай могат да се ползват и чужди експерти.

Това, което липсва, е необходимата за функциониране на демокрацията гражданска култура. Заетите отвън институции ще трябва да работят сред население, чийто манталитет е коренно различен от този, за който въпросните институции са пригодени. Тези институции бързо ще се компрометират, защото в тях ще навлязат хора, избрани от същото това некомпетентно население. Образно казано, лицата, поели отговорността за прехода към либерална демокрация, ще се озоват в положението на производител, внесъл поточна линия за производство на автомобили без да разполага с квалифицирани работници за нея и без пазар за продукцията си. За разлика от капитала в аналогичния икономически случай, обаче, тази специфична култура не може да се внесе, защото е нещо, което е вътре в човека.

Красноречив пример за ролята на местната култура са страните от Латинска Америка. Конституциите на повечето от тях при създаването им са преписани от конституцията на Съединените щати. На местна почва, обаче, резултатът от действието им е съвсем различен.

(Историята познава случаи, когато такава култура е била внасяна – например, при колонизирането на Северна Америка, Океания, или в по-ново време – Израел. Тогава броят на колонистите е бил по-голям от този на местното население и в новообразуваните страни тази култура е присъствала от самото начало. Но подобна практика е очевидно неприложима в огромния брой от случаите.)

Така пред въпросната страна остава само един път – бавната и мъчителна промяна в мисленето, която ще създаде необходимата за правилно функциониране на либералната демокрация гражданска култура. Само ще отбележим, че създаването на култура е далеч по-сложен и неподатлив на планиране процес от трупането на капитал, и опитът да се извърши целенасочено също е свързан с ограничения и насилие. Затова рискът от провал при прехода съм такава демокрация е голям. Или, както казва Честър Фин, професор от Вандербилтовия университет, „демократичната идея е устойчива, но опасности дебнат демократичната практика”.

 

Модифицираната демокрация

 

Освен гореказаните условия, върху прехода към демокрация могат да влияят най-неочаквани местни особености, които не са част от теорията. Дисциплинираността и склонността към спазване на обществените норми, характерни за японското общество, например, несъмнено са една от причините за успеха му по пътя към либералната демокрация. В някои случаи дори неразвитостта може да се окаже такава особеност – когато инертността на мнозинството дава възможност на едно образовано малцинство да провежда необезпокоявано реформите си. И обратно, съществуват културни особености, например исляма, които действат като инхибитори на демократичното развитие.

Във всички случаи, обаче, отсъствието на необходимата специфична култура ще доведе до образуването на някаква модифицирана демокрация. С този термин означаваме система, в която са налични институциите на либералната демокрация, но те не работят по очаквания начин и не произвеждат очаквания резултат. (Понякога и самите институции са модифицирани: например, в Индия, често наричана най-голямата по обем демокрация в света, властта във водещата политическа партия – Индийски национален конгрес – се предава по династичен път. След смъртта на първия й независим водач – Неру, ръководството е поето от дъщеря му, после от нейния син, сетне от съпругата му.)

Ако се върнем към определението за субектите на либералната демокрация – равностойни индивиди, притежаващи власт и действащи самостоятелно, ще видим, че можем да означим това състояние с една единствена дума – свобода. А от факта, че те в действителност не са равностойни, следва друг – че за всяко общество има някакъв праг в равнището на свободата, която то може да си позволи. Ще наречем този праг равнище на поносимата свобода. (Вж. Приложение А.) Прекрачването му, т.е., допускането на повече от поносимото количество свобода в обществото води до обществен дискомфорт със сериозни последствия.

Модифицираната демокрация ще съществува, докато поддържа свободата в даденото общество около това равнище. (Същото прави и същинската такава, с тази разлика, че равнището при нея е по-високо.) Ако тя го прекрачи, ако внесе повече свобода, отколкото обществото може да понесе, това може да е гибелно за нея.

Наличието на модифицирани демокрации се отчита от наблюдателите. Например, неправителствената организация „Фрийдъм хаус” в оценките си за демократично развитие на света използва термини като „укрепнала” и „неукрепнала”, „полуконсолидирана” демокрация, „частично свободна страна” и пр. Тези оценки, обаче, отразяват само количествено присъствието на демокрация в изследваните страни, но не и нейните качествени особености.

Така пред модифицираната демокрация се отварят два възможни пътя. Първият е бавното изграждане на необходимата гражданска култура и превръщане в истинска демокрация. Това е сложен процес, който може да продължи цели поколения. Другият е връщане към изходното положение, и дори слизане под него – ако след неуспешния опит за демократизиране обществото се окаже в състояние с по-малко свобода от първоначалната.

 

Демократизация отгоре и демократизация отдолу

 

Начините, по които се внася либерална демокрация в дадено общество, са два: чрез демократизация отгоре и чрез демократизация отдолу. Демократизация отгоре имаме, когато процесът става по инициатива на управляващите, демократизацията отдолу е, най-общо казано,  по инициатива на управляемите. Естествено, възможни са и комбинации: когато едната от страните съдейства (или се подчинява на натиска) на другата. (На практика всички случаи на демократизация са такива; и ако отнасяме някой такъв към единия или другия тип, то е защото този тип е преобладаващ.)

Демократизацията отгоре изглежда по-лесно осъществимата, или поне по-предвидимата възможност. В действителност, тя също изисква благоприятно съчетание на някои фактори, като условия, желание и подходяща личност начело на управлението.

Често посочван пример за такава демократизация е развитието на Сингапур през последния половин век. За това време той се превръща от бедно колониално пристанище в една от най-развитите страни.

Сингапур е все пак само град-държава и не е типичен пример в това отношение. Затова успоредно ще разгледаме и друг случай – развитието на Турция след Първата световна война.

И в двата случая всичко започва с авторитарно еднопартийно управление. Инструментите на властта са същите като при всяка диктатура – съсредоточаването ѝ в едни ръце и потискане на опозицията. Разликата е, че докато при обичайните диктатури властта е цел, тук тя е средство – или поне, освен цел, е и средство за развитие. Авторитарното управление осигурява едно важно условие за това – продължителност на процеса. В случая с Турция тази продължителност е осигурена и допълнително – като гарант за неотклоняване от начертания път е ангажирана такава мощна сила като армията. В Сингапур със същата цел съзнателно се създава и поддържа някакъв вид меритокрация.

Друга важна особеност при тези два успешни примера е постепенността на промените. Правилното дозиране на реформите е важно условие за успеха на модернизацията от този вид. Всяко непремерено предоставяне на свободи може да предизвика вълнения, които ще трябва да се потушат с обикновено насилие. Това означава спиране на процеса на реформи – понякога и завинаги, и компрометиране на начинанието. Еднопартийното управление и в двата случая продължава толкова дълго, колкото е необходимо. Колко е необходимо се установява обикновено по опитен път. През 1930 г., например, Ататюрк решава да въведе действителна многопартийна система, като позволява функциониране на други партии освен управляващата. Това бързо дестабилизира държавата и новоучредените партии са разтурени. Първите многопартийни избори в Турция, които партията на властта губи без това да е катастрофа, са чак през 1950 г. – много след смъртта на Ататюрк. Това, обаче, не означава край на пътя – строгият му поглед от безбройните портрети продължава да следи процеса, а гарантът на реформата – армията – многократно се намесва, за да вкара кривналите от начертания път политици в правилната посока.

Сходно е развитието и в Сингапур. Там размерите на държавата са други и вместо армията, гарант на промените е нещо, което някои наричат „политическа династия”. Ли Куан Ю остава начело на държавата под различни форми до смъртта си, като същевременно прехвърля част от властта на сина си.

И накрая, важен фактор и на двете места е харизматичността на водачите. И Ататюрк, и Ли Куан Ю са личности със силна харизма, която продължава да действа и след смъртта им. А харизматичния тип подчинение, както знаем, благоприятства радикалните обществени промени. Сам по себе си този тип не би могъл да действа неограничено дълго след смъртта на причиняващите го лидери. Ценността на посочените случаи е, че при тях той се използва като насочващо средство към третия тип подчинение – легално-рационалния.

Днес кемализмът в Турция е подложен на ревизия. Тепърва предстои да разберем какъв път ще поемат наследниците на Ли Куан Ю след смъртта му. Но и в двата случая постигнатото е толкова много, че не може да бъде загърбено.

Като други успешни периоди на демократизация отгоре можем да отбележим реформите на Мейджи в Япония, режимът на Роулингс в Гана или краткият, но ефективен режим на Пиночет в Чили.

Тези успешни случаи стоят на фона на много неуспешни. Впечатлен от реформите на Ататюрк, по същото време афганистанския крал Аманула започва подобни реформи в страната си. Те приключват заедно с царуването му няколко години по-късно. Последният ирански шах също започва да осъществява амбициозна програма за реформи и озападняване. Очевидно не си е направил добре сметката: вътрешната съпротива е толкова силна, че през 1979 той е принуден да избяга от страната. Властта попада в ръцете на шиитското духовенство. Страната претърпява отрицателно развитие – от просветена монархия към теокрация. Русия през 19 и началото на 20 век е обект на няколко неуспешни опита за демократизация отгоре. Плах опит за такава прави Александър I, но сам се отказва от него. Следващите двама реформатори – Александър II и Столипин – заплащат начинанието с живота си.

Посочените примери – както успешни, така и неуспешни – са достатъчни, за да извлечем рецептата за успешен преход чрез демократизация отгоре. Тя може да се изрази с две думи: постепенност и продължителност. Промените трябва да се извършват дозирано, а на режима трябва да се осигури достатъчно дълъг живот за провеждането им.

Тези режими често биват критикувани като недемократични или недостатъчно демократични. Такива критики са лицемерни. Лесно можем да се представим какво би се случило с реформатори като Ататюрк или Ли Куан Ю ако те от самото начало бяха въвели в страните си многопартийна система и всеобщо избирателно право, т.е., биха предоставили на обществото повече свобода, отколкото то може да поеме. Те щяха да бъдат пометени още на първите свободни избори, а страните им – да се окажат в състояние на анархия или в ръцете на някой обикновен диктатор. В действителност, страните с първична демокрация, т.е., тези, в които тя се е зародила, също са стигнали до нея постепенно. Разликата е, че там се е действало интуитивно, докато при демократизацията отгоре се следва определен модел.

Например, в историческата литература често се отбелязва, че Америка в края на 18 век, или Англия век по-рано, не са демокрации в днешния смисъл на думата, защото там избирателни права имат само мъжете с имуществен ценз (в Америка – и отговарящи на изискването да са бели). Въпросът, който никой не задава е: А какво би станало, ако не съществуваше това положение? Отговорът е лесен. Затова ще го представим като максима, а именно: Една от причините да съществува либерална демокрация е, че в страните, където се е зародила, тя не е била в днешния си вид.

Като заключение, трябва да отбележим, че демократизацията отгоре е по-скоро изключение. Причината е в самата ѝ същност – налагането отгоре. Под външния демократичен гланц у голяма част от населението винаги остават дълбоко скрити патриархални инстинкти. Когато бъдат събудени от някое новопоявило се обстоятелство, те могат да застрашат постигнатото. Точно това наблюдаваме в ердоганова Турция.

 

***

 

Докъде води внезапното внасяне на либерална демокрация в едно неподготвено за нея общество личи от следващите случаи – на демократизация отдолу.

Двигателят на такава демократизация винаги е някакво реформаторско малцинство. (То е малцинство по условие и остава такова дори когато процесът на демократизация се е оказал успешен. Неговата роля тогава е да поддържа социалната дресировка на мнозинството.) Определението на това малцинство се  съдържа в наименованието му – това е част от обществото, желаеща преход към либерална демокрация. Най-общо казано тя обхваща някои представители на творческото малцинство, генериращи необходимите политически идеи, както и всички други лица, които приемат и/или отстояват тези идеи. (Последното уточнение е важно, защото не всички лица, отстояващи дадена идея, я разбират.)  Трябва да подчертаем, че и не всяка желаеща промени част от обществото принадлежи към това малцинство. В страни, където няма забележима средна класа и нейната роля се изпълнява от интелигенцията, част от тази интелигенция страстно желае промени, но не ги свързва с демократизирането на страната. Тази част е антизападно настроена и вижда в либералната демокрация само още една проява на западно влияние. Самото реформаторско малцинство също не е еднородно. Там, където има наченки на средна класа и, следователно, предпоставки за демократизиране по еволюционен път, част от реформаторското малцинство съдейства на този процес. Друга част от него, обаче, е настроена революционно и иска всичко и веднага. Именно действията на тази радикална негова част са по-интересни, защото проявяват в сбит вид препятствията пред този вид демократизация.

Първата важна разлика между нея и демократизацията отгоре е, че реформаторското малцинство не разполага със сила, подобна на тази, която дава властта. Затова то е принудено да използва случайни обстоятелства, за да постигне целите си – когато по стечение на обстоятелствата успее да използва нечия чужда сила, за да наложи волята си – например, да привлече на своя страна мнозинството.

Както знаем, едно творческо малцинство, каквото по същество е реформаторското, може да поведе след себе си мнозинството само по един начин – като му предложи някаква достатъчно завладяваща идея. За съжаление, предложението за създаване на гражданско общество – в каквато и лъскава опаковка да е поднесено – не притежава това качество. При първия си досег с демокрацията традиционно мислещото мнозинство разбира, че това не е нещото, за което е мечтало.

В този случай работа може да свърши някаква заместваща идея, която завладява въображението и отклонява вниманието на мнозинството от действителната цел – скучното изграждане на демократична култура. Само по себе си е ясно, че тази идея трябва да притежава две задължителни качества – да е достатъчно увлекателна и с достатъчно дълго действие.

Пресен поучителен опит за демократизация отдолу е т. н. Арабска пролет, защото показва едновременното протичане на този процес на много места. С това име, не съвсем отговарящо на случилото се, беше наречена кризата в повечето арабски страни, която реформаторските малцинства в тях успяха да предизвикат към 2010 г., използвайки обществените настроения. По това време тези страни се управляваха от различни по твърдост авторитарни режими – от формално многопартиен в Тунис до еднолични диктатури в Либия или Сирия. Вълненията успяха сериозно да застрашат, а в някои случаи – и да свалят тези режими.

Там, където реформаторските малцинства постигнаха успех, те го сториха  благодарение на съюза си с мнозинството. В случая заместващата идея, която осигури този съюз, беше предложението за сваляне на мразените авторитарни режими.  Това осигури нужната сила за провеждане на реформи. Победителите  незабавно въведоха в употреба представителния продукт на парламентарната демокрация – всеобщото избирателно право. После се случи това, което трезвите наблюдатели предсказваха още в началото на процеса. Предложената заместваща идея беше изключително привлекателна, но не притежаваше второто задължително качество – продължителност на действието. Свободните избори, както се полага, бяха спечелени от мнозинството. Мнозинството, обаче, не споделяше ценностите на реформаторите. То беше подкрепило последните при свалянето на режима, но водено от свои желания и разбирания, между които либералната демокрация не присъстваше. В Египет това мнозинство даде властта в ръцете на ислямистите. (В последствие се наложи тя да им бъде отнета по най-недемократичен начин – с военен преврат.) Така реформаторското малцинство се лиши от силата, носеща му власт и, съответно, от възможността да осигури продължителност на реформите. Страната се върна към първоначалната авторитарна форма на управление. Страни, като Либия, Сирия или Йемен, където диктатурата беше особено сурова, стигнаха до безкрайна гражданска война и разпад на държавността. Крайния резултат беше, че засегнатите от този процес държави останаха в същото положение или попаднаха в по-лошо. Това потвърждава прагматичното виждане, че съществуващите преди събитията режими са били възможния вид на управление, който осигурява устойчивост на съответните общества. Единствено в Тунис, страната с най-многобройна средна класа в Северна Африка, се установи (без да е ясно докога) някаква модифицирана демокрация.

Виждаме, прочее, че в демократизацията на обществото участват три основни фактора: реформаторско малцинство, желаещо демократизация, ретроградно мнозинство, чиито очаквания не съвпадат с тези на реформаторите (и, следователно, то е главното препятстващо демократизацията обстоятелство) и подкрепяща реформаторското малцинство сила, която му позволява да преодолее съпротивлението на мнозинството и да извършва реформи. Тази сила може да е от най-различно естество. При демократизацията отгоре също е налице някакво реформаторско малцинство. Тогава тази сила е официалната власт, която, на свой ред, получава подкрепа и черпи легитимност от това малцинство. В други случаи, както видяхме от примера с Арабската пролет, силата може да е общата ненавист към съществуващата власт.

Главния извод от този анализ е, че основната пречка пред демократизацията отдолу е липсата на въпросната  специфична сила у реформаторското малцинство. Когато тя се появи поради благоприятно стекли се обстоятелства, обикновено присъствието й не е достатъчно дълго, за да осигури нужната продължителност на реформаторския процес. Така революционното налагане на либералната демокрация от тази посока става по-скоро случайна възможност, за разлика от достигането ѝ по еволюционен път.

 

Демократизация „отстрани”

 

В интерес на изчерпателността трябва да отбележим още един случай на демократизация, при който либералната демокрация се внася в дадено общество от външна сила. В действителност, това е пак демократизация отгоре, но властта, която я налага, е външна на даденото общество. Индия, например, е демокрация не толкова като резултат от развитието на индийското общество, колкото продукт на вековното британско господство. Колониалната администрация, където само висшите длъжности са заемани от англичани, а средните и ниските – от местни граждани, е послужила за основа на държавно устройство по британски модел. Дори първата и най-голяма политическа партия – Индийски национален конгрес – е създадена с подкрепата на колониалната власт и споделя ценностите на английския либерализъм.

До голяма степен днешните Германия и Япония са демократизирани по същия начин – по време на кратките американска и съюзническа окупации след 1945 г.

Пресен пример за такава демократизация е Ирак след 2003 г. Само че, за разлика от японския случай, където населението очевидно е било узряло за промяната, за да се постигне поне индийския успех, американското военно присъствие в Ирак би трябвало да бъде съизмеримо по време с британското в Индия.

 

 

Упадък на демокрацията

 

Тук трябва да разгледаме не честия случай, когато даден опит за демократизация търпи неуспех и провал, а хипотетичния такъв, когато една укрепнала демокрация търпи обратно развитие и се превръща в нещо друго. Въпреки, че досега подобно развитие не е наблюдавано, не можем да отхвърлим априорно тази възможност.

Както видяхме по-горе, правилното функциониране на либералната демокрация в дадено общество е свързано с наличието на определена култура. Фактът, че то притежава тази култура не му гарантира наличието ѝ в бъдеще. Както казва Роналд Рейгън, свободата не се предава по генетичен път. Тя „никога не е по-далеч от едно поколение от изчезване”. Или, ако цитираме Маргарет Тачър, „за да живее свободно, едно общество трябва да притежава критична маса от индивиди, които знаят какво е свобода”. В този израз Тачър също описва демокрацията чрез свободата. Тук трябва да разбираме определението „критична маса” в преносен смисъл: не като абсолютно, а като относително количество лица. Упадъкът на тази култура, загубата на тази критична маса, би трябвало да доведат и до упадък на демокрацията.

Вътрешните и външни причини, поради които културата се променя са, общо взето, непредсказуеми. Въпреки това, тук ще опитаме да посочим една такава, колкото вътрешна, толкова и външна причина – демографското развитие на обществото.

Вече говорихме за случая, когато необходимата за правилното функциониране на либералната демокрация култура е била внасяна чрез имиграция на големи части от населението. Теоретично е възможен и обратния случай – внасяне на несъвместима с демокрацията култура чрез имиграция на достатъчно големи групи хора. Когато тези хора материализират политическата си воля чрез всеобщото избирателно право, количеството гаранти на свободата може да падне под споменатата по-горе критична маса.

Днешното демографско състояние на страните с развита демокрация, създаващо в тях демографски вакуум, заиграването им с начинания като т.н. мултикултурализъм, политическа коректност, както и чисто икономическата нужда от внос на работна ръка правят такова развитие възможно. (Вж. Приложение Б.)

Демокрацията в нейния съвременен бастион – САЩ – се крепи на WASP-културата. (Съкращението WASP, разбира се, не означава, че всички нейни представители са бели, англосаксонци и протестанти.) Ако в даден момент неконтролираната имиграция достигне размери, не позволяващи претопяването на навлизащата чужда култура, носителите на WASP-културата ще спаднат под упоменатата „критична маса” с всички произтичащи от това опасности за демокрацията. Може би вече наблюдавахме началото на този процес при избирането на президента Обама.

Подобно е и положението в Западна Европа, която, освен това, няма опит в асимилирането на големи маси от имигранти.

 

***

 

От казаното до тук става ясно, че преходът към либерална демокрация е сложен и труден процес, за който са ясни само най-общите закономерности. Не можем да предложим универсална рецепта за него. Това е разбираемо, защото става дума за преминаване към по-висока степен на обществена организация. Всяка страна и всяко общество имат свой собствен път към промяната. По-долу ще разгледаме един такъв частен случай, заради който предприемаме и цялото това изследване – българският преход към демокрация.

 

Българският случай

 

Реформаторско малцинство в българското общество се появява някъде в началото на 19 век като двигател на процеса, наречен Българско възраждане. Този процес, както и сходните възраждания в други балкански страни, започва и протича под европейско влияние и, най-вече, под влиянието на една нова и увличаща европейска идея – национализма. Новата държава по европейски образец – каквато желаят да изградят възрожденците – неминуемо съдържа елементи на демокрация и това ги прави реформаторско малцинство в приетия от нас смисъл. То има своята еволюционна и революционна съставки. Същевременно, националната идея е увлекателна за огромна част от населението, и това осигурява единодействие между това малцинство и мнозинството и така му дава необходимата сила. В този случай тя (националната идея) – по волята на случая – е необходимата заместваща идея: мнозинството е толкова увлечено от желанието за собствена държава, че е готово да предостави на въпросното малцинство решаването на въпроса за нейната форма на управление, без да се замисля дали тя ще отговаря на собствените му възможности да я приеме.

През 1878 г. в резултат на външна намеса това малцинство получава възможност да създаде българска национална държава. (Тази външна намеса изглежда като щастлива случайност, но в същност е щастлива закономерност. По същия начин създават държави или получават независимост и другите съседи на България. Сложните отношения между големите европейски държави и Турция, в частност търсенето на равновесие, задоволяващо интересите на всички т.н. велики сили,  пораждат в тази част на света геополитически условия, в които е възможно съществуването на малки независими държави на местното население.)

Каква държава иска да създаде възрожденското реформаторско малцинство? Най-изявеният негов представител, Левски, я вижда като „свята и чиста република”. На съвременен език това означава някакъв вариант на парламентарна демокрация. Учредителното събрание през 1979 г. взема по-умерено от тогавашно гледище решение – за конституционна монархия, с една от най-либералните за времето си конституции. В страната се въвежда многопартийна система, но монархът назначава правителството.

Можем да оценим това решение като оптимално. Една чиста парламентарна демокрация (ако допуснем, че е било възможно да се осъществи) вероятно бързо би довела до жестоки междупартийни борби и в крайна сметка – до диктатура (до каквато, впрочем, се домогва и монарха, но без неговата легитимност).

Голямата част от населението не е готово и за такава форма на управление. Като резултат страната постига равновесие в някакъв вид модифицирана демокрация. Художествено пресъздадена я намираме в някои произведения на Алеко, например, „Бай Ганю прави избори”. Как изглежда тя през очите на страничен наблюдател, без художественото преувеличение на писателя, можем да научим от балканските репортажи на Лев Троцки.[4] Демократичната процедура протича така: князът възлага на определена партия или лице да състави правителство. На свой ред това правителство провежда „собствени” парламентарни избори и, естествено, ги печели, при това с такъв резултат, че партията на предишното правителство, която също е имала парламентарно мнозинство, често дори остава без никакви представители в новия парламент. Или, по думите на Троцки, „правителството, което е отговорно пред парламента, всъщност създава парламентарното мнозинство. Князът, който „царува, но не управлява”, всъщност създава правителството.” Крайния му извод е, че „политическата система в България може да бъде определена като съчетание на демокрация с просветен абсолютизъм.”

Тази система се оказва устойчива. След създаването на национална държава националния идеал, осигуряващ сътрудничество между реформаторското малцинство и мнозинството, продължава да е действен, сега като стремеж към обединяване на земите, населени с българи, в една държава.

Това сътрудничество бива разколебано след поражението на България в Първата световна война. Националният идеал изпада в криза и това води до разочарование и обърканост на политическото поле. Единството между мнозинство и реформаторско малцинство се пропуква. Мнозинството започва да търси нови утешаващи идеи, а това, което преобладава на идейния пазар, са тоталитарните идеологии на деветнадесети век. Първият опит за налагане на диктатура идва от земеделското движение, представляващо на теория по-голямата част от населението. Друга дестабилизираща прослойка, далеч по-малка количествено, но за сметка на това – щедро подкрепяна от чужда сила, са социалистите, преименувани сега на комунисти. За щастие, в страната вече има достатъчно силна средна класа и опитите им са парирани. За нещастие, това охлаждане на отношенията между малцинство и мнозинство съвпада с общата криза на демокрацията в света по времето между двете световни войни. Политически шлагер на сезона в Европа е авторитаризмът. Неговото отражение в България е превратът от 19 май 1934 г. Краен резултат е друга форма на съчетание между демокрация и просветен абсолютизъм – личният режим на Борис Трети. Политическите партии са забранени, но парламентът продължава да функционира – с правителствено мнозинство и опозиция. Членовете му се избират измежду личности, които не са партийни кандидати. Че той не е чисто декоративен орган свидетелстват факти – например, провалът на опита да бъдат депортирани евреите от България е резултат от парламентарна инициатива.

Последния кратък опит на демокрацията да разцъфти преди да бъде попарена от комунистическата слана е периодът 1944-47 г. След това страната губи независимостта си (макар това формално да не е обявено), а демократичната система е заменена от тоталитарно управление, подкрепяно от най-ретроградната част на обществото.

 

***

 

Всеки народ има такова правителство, каквото заслужава, гласи един често срещан политически афоризъм. Зад тази шега се крие истина, която можем да формулираме приблизително така: „За всяко едно общество съществува някаква оптимална форма на управление, при което то може да образува устойчива държава.” Това е следствие на казаното дотук и в известен смисъл го обобщава. Най-общо зависимостта между обществените нагласи и формата на управление отговаря на принципа: колкото по-малко свобода е готово да понесе дадено общество, толкова по-авторитарно трябва да е управлението, което да го задържи в рамките на една държава. Това е лесно обяснимо – способността за поддържане на спонтанен ред е важно условие за функционирането на такава сложна организационна структура, каквато е съвременната демократична държава.

Няма формула, по която да определим при какъв вид управление една държава е устойчива, но лесно можем да установим това опитно. Например, събитията около Арабската пролет убедително показват, че минимално необходимото условие за нормално съществуване на държавата Египет към днешна дата е умереният авторитаризъм на Мубарак. В съседната му Либия положението е по-тежко: там населението може да бъде удържано в рамките на една държава само от безпощадна диктатура като тази на Кадафи.

Тук стигаме до въпроса: а какво би станало, ако на дадено общество бъде наложен режим, по-авторитарен от необходимия за поддържане на устойчивото му (на обществото) състояние? В този случай трябва да очакваме обществена съпротива, симетрична на съпротивата при надхвърляне на поносимото количество свобода, но насочена в обратна посока – към искане за повече свобода. Такава държава също би била нестабилна.

Точно такъв е случаят с България и останалите страни под съветска власт след войната. Авторитарните режими в тях са наложени от външна сила, а обществената съпротива се преодолява с методи, които тази сила е отработила предварително на собствена територия. Те включват изпреварващ удар с унищожаване на част от националните елити и неутрализиране на друга част от тях чрез репресии, последван от непрекъснато потискане на всички другомислещи. Така се стига до състояние, при което страната изглежда външно спокойна. Но това е привидното спокойствие на концлагер. Вътрешното напрежение остава и периодично избухва в открита съпротива срещу режима. Населението на тези страни е „най-мощният съюзник” на свободния свят в борбата му срещу комунизма.[5] И наистина, веднага след оттеглянето на външния хегемон то сваля от властта наложените му режими.

 

***

Това напрежение успява да се освободи след 1989 г. Новото реформаторско малцинство прави заявка за пълен комплект либерална демокрация: многопартийна система, всеобщо и тайно гласоподаване, разделение на властите, правителство, отговорно пред парламента, свобода на словото, пазарна икономика. Това искане се подкрепя от мнозинството: по същия начин както националния идеал през Възраждането успява да обедини обществото, сега в помощ на новото реформаторско малцинство действа друг обединяващ фактор – антикомунизмът. Формално това желание добива плът. Конституцията от 1991 г., макар и съдържаща ред недостатъци, го узаконява. Реформаторското малцинство има възможност два пъти да вземе непосредствено властта в ръцете си – при правителствата на Филип Димитров и на Иван Костов.

Ако тези редове се пишеха в посочената 1991 година, трябваше да следва въпросът: ще успее ли българското общество да превърне този закон в действителност, сиреч, в истинска парламентарна демокрация? Много от новите демократични придобивки в него са само възстановяване на съществували преди институции. Връзката между поколенията не е прекъсната, но обществената тъкан е силно увредена от десетилетия комунизъм. Ще издържи ли българското общество, отвикнало през тези десетилетия да се грижи за себе си, на свободата – или което е същото – на отговорностите, съпътстващи тази демокрация? Все пак, неговият опит от миналото, доколкото е съхранен, се е формирал в условията на описаната по-горе модифицирана демокрация от първата половина на века?

Днес отговорите на този въпрос са навсякъде около нас.

Както би трябвало да се очаква, оказа се, че вижданията на реформаторите и на мнозинството относно промените се разминават. Първите действаха с убеждението, че е достатъчно да се предостави свобода на обществото, за да започне то само да гради бъдещето си. Че свободата означава и пропорционално разпределена отговорност. Че е достатъчно институциите на либералната демокрация да бъдат създадени, за да заработят нормално. И че мнозинството ще се отнесе с разбиране към тази истина.

Може би те постъпваха наивно, заявявайки това открито. Винаги е опасно да се казва истината на хора, ако те не са готови да я чуят. Етатистки настроеното мнозинство очакваше от демокрацията нещо различно – достъп до постиженията на свободния свят, но в условията на ограничената отговорност при социализма. (Защото страхът от свободата не е страх от самата свобода като такава, а от плашещите неизвестни нови отговорности, които тя носи.) В резултат бракът между реформаторското малцинство и мнозинството се оказа кратък. Последното започна да търси някой, готов да му каже обратното на казаното от реформаторите – че той ще го освободи от задължението да се грижи самò за себе си и ще бъде негов спасител. За това допринесе и качеството на новата заместваща идея – антикомунизма. Тя се оказа недълготрайна, защото местния антикомунизъм се оказа цивилизационно модифициран и притежаваше повече битов, отколкото идеен характер. (Вж. Приложение В.) Такъв антикомунизъм не можеше и да е действено средство за провеждане на ефикасна декомунизация.

Казано на езика, с който боравим, това звучи така: мнозинството обяви, че е готово да прехвърли властта си на този, който го освободи от страховете му, свързани с новите отговорности на демокрацията. Политическата класа – защото търсенето и предлагането в политиката са взаимно зависими по същия начин, както и в икономиката – откликна на търсенето, предлагайки спасители.

Това е овластяване в името на цел, до голяма степен ирационална. И понеже такива цели в действителност няма, то означава, че овластеният спасител реално ще се занимава с нещо друго. Единственото друго, с което избраният да работи в обществен интерес може да се занимава в условията на недостатъчен обществен контрол, е да работи за личния си интерес.

Тук е мястото да припомним от какъв характер е интересът при представителната демокрация. И в този случай личния интерес е сред причините, накарали обществените избраници да станат такива. Но очакваното възнаграждение не е материално, а във вид на обществен престиж. Всеки техен опит да превърнат общественото си положение в нерегламентирана материална изгода би трябвало да доведе до загуба не само на тази изгода, но и на натрупания обществен престиж. Постоянният обществен контрол е фактора, гарантиращ това. В описания случай той е недостатъчно ефективен, защото мнозинството е готово да си затваря очите за много неща, стига да са вършени в името на неговото „спасение”.

Тези условия определят посоката, в която местната демокрация се модифицира. Често използваното определение е фасадна демокрация. Външно нещата изглеждат нормално. Всички демократични институции са налице, а законите са прекрасни. Под повърхността, обаче, протичат не съвсем обичайни процеси. Основните политически партии са се превърнали в търговски дружества, продаващи влияние. Това заразява и независимите власти. Пазарната икономика е изкривена, защото близостта с властта дава предимство в конкуренцията.[6]

Ето как описва положението един случайно избран външен наблюдател:

„Конституцията и законите остават само на хартия. Партиите, правителството, публичната администрация, самият конституционен съд и други правораздавателни органи често са на дистанционно управление. Властта се държи от непрозрачните структури на олигархичните кръгове или задкулисието. Корупцията е всепроникваща язва. Голяма част от печата е в ръцете на олигарсите.”[7]

Това състояние не бива да ни изненадва. Очевидно е, че българското общество като цяло никога не е притежавало културата, необходима за функционирането на истинска либерална демокрация. Наивно е допускането, че то би могло да я развие в малкото години след началото на демократичните промени, така да се каже – в движение. В действителност, тук (в периода след 1989 г.) наблюдаваме цикъла, описан по-горе при анализа на Арабската пролет: реформаторско малцинство, което при определени благоприятни условия успява да увлече мнозинството към демократични промени – осъзнаване на мнозинството и разпад на съюза му с малцинството – установяване на приемлив за мнозинството режим. Към момента на писане на тези редове се намираме в последния етап на цикъла. След няколко брака и развода с поредни спасители българското мнозинство като че ли намира своето устойчиво състояние при последният избраник, умерен популист и опортюнист, получил няколко мандата. Точката на равновесие – фасадната демокрация – е все пак стъпка напред в сравнение не само с неукрепналия, но пълзящ авторитаризъм в бившия сюзерен – Русия, но и в сравнение с „просветения абсолютизъм” в страната преди 1944 г.

Че това състояние не е изключение, родено от някои особености на националния характер, а закономерност, виждаме, като го сравним с положението в останалите посткомунистически европейски страни. Ще илюстрираме това с един пример, като цитираме Балинт Мадяр, унгарски политик, автор на книгата „Посткомунистическата мафиотска държава: случаят Унгария”. Той казва досущ същото:

„[В края на 20 век] в Унгария  се оформи широк слой от реформистки настроена интелигенция; на нея й позволяваха да съществува и даже да работи. През последните години преди падането на режима тази интелигенция успя да създаде собствен език на критика на комунистическата система. Той беше напълно западен, секуларен и либерален и доминираше напълно във всички медии. Това обстоятелство не ни позволи навреме да осъзнаем, че структурата на ценностите на цялото население на Унгария никак не съвпадаше с тези, които следваше да произтичат от либералния език на политическата критика. (к.м. – б.а.) Наричам това явление, в унгарската му версия, историческо недоразбиране.

И въпреки че ние успяхме да създадем една твърде сложна структура на либералната демокрация, тази създадена по западен модел институционална система непрекъснато никак не си пасваше с източните политически инстинкти, (подчертано от мен – б.а.) противостоеше им.”[8]

Този цитат съдържа в сбит вид основния проблем на модифицираната демокрация: разминаване между ценностите на либералната демокрация и ценностите на мнозинството, което разминаване  се усеща инстинктивно от последното.

Унгария все пак е част, макар и периферна, от Западната цивилизация, където някои фактори, налични в България, не действат, или са отслабени. Можем да си представим колко по-голямо е описаното разминаване тук.

 

 

А сега накъде?

 

Реформаторското малцинство, естествено, не може да остане равнодушно и да приеме това състояние на страната като задоволително. Говорейки от негово име, трябва да потърсим посоки за по-нататъшно действие.

Преди това нека направим един разрез на българското общество в светлината на използваната до тук методология.

В него ясно се различават няколко главни групи.

Първо, група на политически инертните. Това са хора без отношение към политиката или, ако имат такова, то е изцяло отрицателно и те не се чувстват представени от нито един политически субект. Представителите на тази група участват в избори само по някаква неполитическа причина – напр., ако са продали гласа си или по принуда.

На второ място, две големи групи, оформени на етнорелигиозна основа: едната обхващаща мюсюлманските малцинства в страната и политически представяна от партията ДПС, другата – на изповядващите комунистическа идеология и/или наследниците на номенклатурата, създадена по време на комунистическия режим. Тя има белезите на етнорелигиозна група – собствена религия и специфични, несподеляни от останалото население ценности. Политически тя се представлява от БСП и нейните разклонения.

На трето – групата, която можем да наречем структуроопределяща. Тя се чувства относително комфортно в условията на установилия се вид модифицирана демокрация и поддържа статуквото. Към настоящия момент тя се представлява политически от партията ГЕРБ.

И накрая – групата на непримиримите, включваща реформаторското малцинство. Първоначално тя се представляваше от СДС, а след неговата кончина – от ДСБ и други малки партии.

Тук ще отворим скоба, за да поясним станалото. СДС в най-добрите си години не беше само организация на реформаторското малцинство. Тя беше подкрепяна и от мнозинството, влизащо в третата група. Това се улесняваше от обстоятелството, че СДС не беше партия, а движение и като такова можеше да включва в себе си организации на различни обществени слоеве, обединени около общата идея за декомунизация. Проблемите започнаха, когато тази група взе да осъзнава, че предлаганото от реформаторите е повече, отколкото тя може да понесе и започна да търси друг спасител. Превръщането на СДС в партия улесни този процес. А създаването на ДСБ беше опит да се дестилира чисто реформаторска партия от останките на СДС. (Не много сръчен. По-добрия случай би бил, ако реформаторското малцинство беше успяло да запази  търговската марка СДС.)

Отношението към властта при двете етнорелигиозни групи е традиционното – подчинение на местния феодал и стоящия над него политически авторитет. В третата група то е подчинение на харизмата на водача. И само в последната група можем да търсим легитимно-рационално отношение към властта.

От тук можем да преценим, че реформаторското малцинство може да разчита на гласовете на малко от избирателите. Това далеч не стига за провеждане на реформи.

Какво остава?

Теоретически най-доброто решение би било един мек авторитарен режим, който да консолидира обществото, да укаже посоката на движение и да даде тласък в тази посока. За съжаление, единственият кандидат за негов водач не притежава потребните качества. За реформаторското малцинство като че ли остава само вариантът да изчаква появата на нов благоприятен случай, който да му донесе подкрепата на мнозинството или на външна сила. Европейският съюз върши само донякъде работата на такава сила. Той „дава, но не вкарва в кошарата”, ако си послужим с известната поговорка.

Водени от виждането, че върху модифицираната демокрация трябва да се въздейства с модифицирани демократични инструменти, по-долу ще разгледаме някои такива.

 

Политическият език

 

Либералната демокрация като форма на обществена организация е създадена в други, отдалечени не само географски, но и различаващи се културно, и дори цивилизационно от нашето общества. Така ценностите на тази демокрация неизбежно и неотделимо съдържат елементи от тяхната култура.

Когато реформаторското малцинство предлага на мнозинството ценностите на тази демокрация, то говори с езика, на който е научило за тези ценности от първоизточника. Този език е чужд за местното мнозинство.

Либерализмът означава свобода. Но какво въздействие има тази дума върху огромната част от населението на България? Навремето Тодор Живков, когато искаше да прави България шестнадесета република на СССР, беше казал: „Това, суверенитета, народа го разбира като да има какво да яде, да живее.” Макар и простак, той имаше усет за народопсихологията. Подобно е отношението на мнозинството и към думата „свобода”. За него тя е отвлечено понятие, което не може да му осигури ядене и пиене. Когато един реформатор му предлага свобода, човешки права или възможности за развитие, то в най-добрия случай приема това с доброжелателно неразбиране. В по-лошия – като подозрително поведение, целящо да отклони вниманието му от нещо, застрашаващо интересите му.

Има, разбира се, политици, за съжаление не с реформаторски устрем, които разбират това. Ние се подиграваме на Бойко Борисов, когато казва на хората срещу него: „Вие сте е прости и аз съм прост, затова ще се разберем”. Но у хората, към които е отправено това послание, то буди съвсем други чувства, и не на последно място – радост и доверие.

Затова политиците от  реформаторското малцинство, ако искат да бъдат разбирани извън тесния кръг на привържениците си, трябва да променят политическия си език. Като казваме „език”, тук трябва да разбираме не само политическата реч, а и неща като езикът на тялото или способността на политика да накара мнозинството да го приеме като свой. Ценностите на либералната демокрация трябва да бъдат преведени на език, разбираем за мнозинството.

 

Правото на глас

 

Всеобщото гласоподаване – всеобщо, тайно, равно и пряко, както бива величано – е най-противоречивата подробност на демокрацията. Това личи още от определението му. Колкото и акробатично да подходим към определението му, накрая стигаме до тавтологията, че всеобщото избирателно право е правото на всички лица, които не са лишени от избирателни права, да избират.

Както се вижда, то никога не е било всеобщо. Дори и в най-обхватните случаи от него са лишени непълнолетните, поставените под запрещение, лицата без гражданство и пр. Погледът назад показва, че то е бивало и по-ограничено. От него са бивали изключвани жените и други обществени групи, например, неграмотни, безимотни, лица с нисък морал и т.н. „Всеобщо гласуване в пълният смисъл на тоя термин – нито  е имало, нито някога ще има, то нито е възможно, нито е целесъобразно, т.е., винаги ще се налагат ограничения: ако не по пол, то по възраст; ако не във връзка с имотност, то във връзка с грамотност”, казва един от българските специалисти в областта на конституционното право, Баламезов.[9] (Подобни съмнения могат да се отправят и към други качества на съвременното избирателно право – например, към тайната на гласоподаването. Нейното оправдание е, че осигурява свободното волеизявление на гласуващия, т.е., намалява възможността той да бъде преследван заради избора си. Но в свободни страни, където човек може спокойно да демонстрира принадлежността си към дадена политическа партия или идея – нещо, което говори далеч по-определено за неговите политически убеждения от моментното волеизявление при гласуването – тайната на гласоподаването е по-скоро инструмент на колективната безотговорност. Можем да си представим система, при която всеки, или поне този, който желае, гласува явно, като с това поема определена политическа отговорност и я носи солидарно и пропорционално на участието си с тези, които е избрал. Това би било много по-голяма крачка към народовластие от простото разширяване на избирателното тяло.)

Нарастването на избирателното тяло, т.е., на броя на лицата с избирателни права, се разглежда като признак за демократизация. Но нека погледнем нещата от функционалната им страна. Какъв е практическия смисъл, щото лицата, упражняващи политическата власт, да бъдат избирани от мнозинството? Крайната цел, изглежда, е една: да бъдат намерени най-способните за това. Като, говорейки за способности, имаме предвид не какви да са, а специфични политически способности. „Логически и исторически, винаги и навсякъде, при всички форми на управление намираме едно и също явление: висшето ръководство на държавата трябва да принадлежи на най-способните.(…) Но кой ще преценява способностите, кой ще посочва ония, които трябва да упражняват [управленческата] функция?[10] Откак съществуват човешки общества този въпрос е основен. Очевидно е, че най-добрият подбор на хора, способни да упражняват тази функция, би бил направен от една висша, напълно независима, безпристрастна и компетентна, т.е., почти божествена  институция. (Приемаме за безспорно, че обществото не може да се управлява по друг начин, освен чрез излъчени от него лица.)

За съжаление, такава институция никога и никому не е била на разположение, защото тя не би могла да се състои от хора. Въпросният подбор се е извършвал по други начини. В малките и затворени първобитни общества решаваща често е била обикновената физическа сила. В аристократичните този подбор се е извършвал от и измежду елита на обществото – аристокрацията. Демокрацията се е наложила, защото предлага по-добър начин.

„И стигаме до презумпцията, че най-способен, е оня, който е посочен чрез подбор, извършен от избирателното тяло.(…) Следователно, политическият избор не е друго, освен посочване на способности”, завършва Баламезов.

Не можем да кажем, че демократичният избор е най-добрия начин за посочване на способности, но по-добър досега не е открит. Този начин има едно добро свойство: колкото повече хора участват в избора на политически елит, толкова  по-малка тежест имат личните и групови интереси на участниците. Също както никой, освен обущарят, не може да прави обуща, но всеки, или почти всеки, който ги обуе, може да каже дали са удобни, обществото не може да се самоуправлява, но може, въз основа на опита си, да посочи тези, от чието управление е най-доволно.

(Демократичната избирателна система притежава още две ценни качества: първо, тушира общественото напрежение. След като мнозинството самò е избрало своите управляващи, то няма морално основание, поне за известно време, да им се противопоставя. И второ, масовостта на участниците разтваря в себе си и обезврежда неизбежните групови интереси, появяващи се при всяка подялба на власт. Но тези качества нямат пряка връзка с компетентността на избора, затова ги разглеждаме в скоби.)

И тук опираме до въпроса за компетентността на избиращите, сиреч, за качеството на подбора. Задоволството от едно управление и неговата действителна полза за обществото са различни неща, особено трудно различими при наличието на ограничен мандат. Едно популистко предложение – за което имаме безброй примери, от Хитлер до Мугабе – може да доставя истинска радост на избирателите, но да означава катастрофа в дългосрочен план. Очевидно, простото разширяване на избирателното тяло не води автоматично до пропорционално нарастване на неговата компетентност. Ако понякога това не изглежда така, то се дължи на действието на двата горни, разгледани в скоби, фактора.

В действителност, трябва да използваме думата „компетентност” в кавички. Казаното от Баламезов описва идеалния случай на общество, каквото в природата вероятно не съществува. В случаите, когато всеобщото избирателно право води до добри управленски решения, става дума за заучено оптимално поведение  на мнозинството, някакъв вид социална дресировка, постигната по пътя на опита и грешката и съхранена поради подходящи обществени и исторически условия. Веднъж постигнато, това оптимално поведение не е неуязвимо – то може да се промени с промяната на тези условия.

Когато такова поведение не е налице, очевидно компетентността на избора ще намалява с нарастването на броя на индивидите, участващи в него и ще е най-малка, когато участието е всеобщо. Това е така, защото ограниченото избирателно тяло обикновено обхваща образованата и политически осъзната част от обществото. Единствената възможна посока за разширение е към по-малко компетентната част от обществото. Това отваря възможности за манипулиране на вота – чрез внушаване на определено поведение, изгодно за отделни групови интереси.

Следователно, разширяването на електоралната основа в този случай крие предимства, но и недостатъци. Тя намалява субективността на избора, но увеличава некомпетентния вот.

Естествено е желанието това състояние да се оптимизира – при възможно най-голям брой участници в избора некомпетентния вот да е възможно най-малък. С други думи – да се отсеят некомпетентните и да се осигури участието на останалите. За целта са използвани най-различни ограничения, въвеждани за да отрежат поне най-явните носители на некомпетентност сред избирателите. По различно време и на разни места са налагани ограничения по възраст, пол, материално състояние (имуществен ценз), образование (образователен ценз), вид на заниманието (лишаване от право на глас на военнослужещите, от пасивно избирателно право на държавните служители и духовенството), задлъжнялост към държавата, морал. Някои от тези ограничения са обосновани, други – не дотам. Например, принадлежността към слабия пол не означава непременно политическа некомпетентност, военнослужещите са лишавани от избирателни права не поради присъща некомпетентност, а от други съображения. Повечето от тези ограничения днес се смятат за неприемливи. Но изискването за възраст остава винаги именно като условие за ограничаването на неоспорима некомпетентност.

Погледнато в исторически план тези ограничения постепенно отпадат, за да стигнат до днешните „естествено преодолими“ такива. (Това е най-вече ограничаването по възраст, което отпада автоматично с израстването на лицето.) В зората на европейската демокрация с право на глас е една малка част от обществото. Например, при първите парламентарни избори в България (1879 г.) активно избирателно право имат 13% от българските граждани, пасивно – още по-малко. Това е отражение на практиката в по-старите демокрации.

Не е трудно да си обясним защо с развитието на демокрацията избирателното тяло расте. Политическата класа в демократичните страни е функция на избирателите, т.е., качеството на избраните зависи от качеството на избирателното тяло. Ще повторим казаното на друго място: тук не става дума за някакви вродени човешки качества, а за привнесени отвън чрез съответната култура. Постиженията на тази култура се самовъзпроизвеждат в управлението на обществото посредством изборния процес.

Развитието на обществото се отразява двояко върху растежа на избирателното тяло. От една страна увеличаването на средната класа, женската еманципация, всеобщото образование и пр. изваждат все повече лица от обхвата на съответните цензове. От друга – повишаващата се специфична гражданска култура създава у останалите стереотип на  гражданско поведение, един вид социална  дресировка, която намалява възможността за мащабни прояви на политическа некомпетентност. При това положение относително малкото останали некомпетентни избиратели могат да се пренебрегнат като незастрашаващи системата и механизмът за предоставяне на избирателни права да се опрости. (Тук действат различни съображения. От една страна  – практически: нека не забравяме колко обществена енергия е необходима за установяване на принадлежност/непринадлежност към дадена подлежаща на ценз група. От друга страна –  това е проява на политическа коректност.) Остават само ограниченията, установими автоматично чрез гражданското състояние на лицето.

(Това не е границата на разширение на избирателното тяло. Можем да си представим система, при която дори децата в началното училище имат избирателни права. Тогава тяхната политическа некомпетентност би трябвало да се компенсира чрез високата гражданска култура на останалите избиратели.)

Виждаме, прочее, че „всеобщото” избирателно право не  е средство за постигане на демокрация, а нейно следствие и признак. Обхватно избирателно право трябва да има там и тогава, където и когато либералната демокрация е укрепнала.[11]

Този факт обикновено се забравя и пренебрегва. На какво се дължи това бягство от действителността? Изясняването на този въпрос би ни отвело далеч от нашата тема. Ще отбележим само, че това е една от социалните утопии, на които  обществата обичат да се отдават.

Когато на страна, току-що получила свобода и неподготвена за това, се предостави пълен комплект либерална демокрация, включващ и „всеобщо” избирателно право, резултатът обикновено е провал, а често и катастрофа. Редките изключения се дължат на някое случайно обстоятелство, не влизащо в първоначалните сметки.

Това е така, защото всяко право поражда задължения, които оправомощеният трябва да е способен да поеме. Можем да оприличим носителя на граждански права с монета. Ако на едната ѝ страна са правата, на обратната са отговорностите, предизвикани от тях. Както не можем да си представим монета само с една повърхност, така не би могло да съществува общество, чиито членове притежават само права без задължения. Или, с други думи, всяко право предизвиква и свързана с него отговорност и обратно. Ще се съгласим, че е неразумно да се предоставят шофьорски права на лице, което не може да управлява автомобил, не знае правилата за движение или просто не осъзнава отговорностите, които поема, когато застава зад кормилото. Но смятаме за благороден акт предоставянето на избирателни права на хора без политическа грамотност. И в двата случая последствията са сходни. Може в крайна сметка, по метода на пробата и грешката, и във втория случай да се стигне до някакво приемливо състояние на нещата. Но пътят до там е осеян с трупове и потрошен инвентар.

 

 

 

 

 

 

***

 

В страните с модифицирана демокрация, каквато е България, това състояние обикновено служи за поддържане на статуквото. Преобладаващата некомпетентност на избирателното тяло позволява на системата да се възпроизвежда по законен път – чрез избори. Избирателното тяло е изгубило основното си качество – да овластява най-полезните за управлението лица.

От тук следва много важният извод: за да се промени това положение трябва да се увеличи компетентността на това тяло. Единственият начин то да стане в рамките на приемлив исторически период е да се редуцира избирателното тяло, като от него се отстранят некомпетентните избиратели. Така ще се увеличи относителната тежест на реформаторското малцинство.

Нека разгледаме качествата на днешното българско избирателно тяло. Некомпетентният вот в него има много лица. Той се проявява много ясно, например, в броя на недействителните бюлетини. Не можем да очакваме политическа грамотност у човек, неспособен да се справи с елементарните действия по попълване на една бюлетина.

От изборите през 2015 г. (за местни органи на властта плюс референдум) можем да добием количествена представа за този вид некомпетентен вот. При гласовете, подадени на референдума недействителни като цяло за страната са 4,5%. Те се променят от центъра към периферията. В най-големите градове процентът е между 2 и 3, докато в някои общини достигат и до 18%. При гласовете за местни органи на властта, обаче, (където попълването на бюлетината е по-сложно), този процент скача рязко – 14% общо за страната.

Може да се възрази, че тази некомпетентност не е опасна, тъй като се самоотстранява и не влияе на крайния резултат. Това не е съвсем вярно, защото същите тези хора остават в състава на избирателното тяло и на следващите избори ще попълнят бюлетината правилно. Че техническата некомпетентност не се изчерпва с броя на недействителните бюлетини личи от друго любопитно явление, появило се с въвеждането на преференциалния вот. Така бе наречена системата, позволяваща на избирателя да пренарежда партийните листи на партията, за която гласува, като посочва собствен кандидат за водач. Това можеше да стане ако в бюлетината избирателят посочи освен номера на политическата сила, за която гласува, още и номера на избрания от него кандидат-водач.

Това доведе до гротескни положения. Неразбирането на това просто изискване беше огромно. Масово се посочваше и на двете места в бюлетината само номерът на избраната партия. В резултат, водачът на втората по резултат партия – БСП беше изместен от първото място в листата от иначе неизбираемия кандидат № 15, защото поредният номер на партията беше 15. (Явлението стана известно под името „ефект 15-15“.)

Виждаме, че техническата некомпетентност е по-разпространена, отколкото сме склонни да допуснем.

Друга форма на некомпетентен вот е продажбата на гласове и гласуването по принуда. Тя се среща масово в затворени общности, където колективното поведение се контролира от местни авторитети. Индивидуалното купуване на гласове е трудоемко и, след криминализирането му, опасно. Затова практиката е сделката да се сключва с местен бос, който поема задължение да осигури гласове срещу заплащане. Тази форма е особено вредна, защото активира некомпетентни избиратели, които иначе не биха участвали в избора.

Подобен е друг вид некомпетентен вот – гласуването по традиция, или политическата запалянковщина. При нея лицето гласува винаги за една и съща политическа сила, но воден не от политическия си опит и преценка, а защото я е избрал на същия принцип, както се избира любим футболен отбор или защото общността, към която принадлежи, гласува по същия начин. Очевидно е, че този вид зависимост може да доведе до правилен избор само случайно.

Некомпетентен вот е и даденият в полза на явен популист или демагог, защото избирателят се е оставил да бъде излъган от него. Проява на масова некомпетентност е и т.н. наказателен вот – когато избирателите масово гласуват за когото падне, само защото той е алтернативата на друг, който ги е разочаровал.

Ще напомним, че всички изброени случаи са само форми или прояви на избирателна некомпетентност. Крайният резултат е един и същ – лош избор.

Следва да разгледаме начините за ограничаване на тази некомпетентност. Както видяхме, тя никога не може да се премахне напълно. Не може да се противодейства по законов път на популизма, например. Могат да се отрежат само някои нейни явни и лесно отстраними носители. Това поражда въпроси от техническо естество, на които няма да се спираме. Ще посочим само реално приложимите мерки.

Въвеждането на образователен ценз ще отреже гласовете на технически некомпетентните и на голяма част от продаващите гласа си, защото последните масово принадлежат на неграмотните обитатели на циганските гета. Това трябва да бъде съпроводено с лишаване от активно и пасивно избирателно право на купуващите и продаващите гласове. (Установяването им е технически проблем, лесно решим при желание.)

Въвеждане на активна регистрация на избирателите. Този, който не може да попълни собственоръчно изискуемия документ, не трябва да попада в избирателния списък.

Лишаване от право на глас на лицата, обитаващи или притежаващи незаконни жилища.

Така необходимата декомунизация трябва да включва и отнемане на избирателните права на членуващите в организациите-наследници на БКП към момента, на бившите служители на ДС и на лицата, заемали определени ръководни длъжности в комунистическата номенклатура.

И всякакви други мерки, водещи до  значително намаляване на избирателното тяло.

Това ще увеличи относителната тежест на реформаторското малцинство. Продължителното прилагане на мерките ще осигури и необходимата продължителност на неговите реформи.

Някой може да възрази, че тези мерки целят да съсредоточат повече власт в ръцете на една партия. Напротив, може и трябва принципите на реформаторското малцинство да бъдат споделяни от повече от една партия. Само това би създало потребната политическа конкуренция в името на една така важна идея.

Както се вижда, предлаганите мерки са по същество меритократически. Прилагането им няма да създаде сериозно недоволство у засегнатите. Мнозинството  от тях принадлежат към обществени слоеве с ниска поносимост към свободата и тези мерки всъщност ще увеличат социалния им комфорт. У незасегнатите от ограниченията пък те ще предизвикат по-скоро задоволство от признаването на тяхното превъзходство. Съпротива ще има от страна на политическите сили, губещи избиратели и от организации, защищаващи човешките права. Тя може да бъде преодоляна с подкрепата на овластеното мнозинство, ако в него се създаде и поддържа убеждението, че то е по-добрата част от обществото и че всичко това се прави в негов интерес.

Последното обстоятелство е изключително важно. Само чрез него реформаторското малцинство може да получи подкрепа от мнозинството и оттам – необходимата сила за действие. А без такава сила, както видяхме,  то е безпомощно.

С други думи, реформаторите трябва да опитат да привлекат на своя страна част от мнозинството, като го противопоставят на друга негова част по признака компетентност-некомпетентност. Това може да се окаже необходимата заместваща идея.

 

***

Възниква въпросът: доколко ефективно е само по себе си, без да отчитаме допълнителната полза от евентуалната заместваща идея, редуцирането на избирателното тяло. Не можем да посочим подходящ пример за това от световната практика, затова ще ползваме обратния случай – когато в страна с ограничено избирателно право изведнъж е било въведено всеобщо такова. С голяма вероятност можем да допуснем, че в нашия случай резултатът ще е обратен на станалото там.

Ще прескочим случая с ЮАР, където преди 1994 г. разделението е вървяло по расов признак, защото расовата принадлежност не е свързана еднозначно с политическата компетентност. Ще си послужим с примера на Южна Родезия. През по-голямата част от 20 век тя е самоуправляващ се британски доминион със собствен Законодателен съвет, правителство и развито местно самоуправление. Налице е имуществен и образователен ценз, но без деление по расов признак – цензът важи както за черното, така и за бялото население. Редовно се провеждат честни и свободни избори и е налице демократично самоуправление.

През 1979 г. в страната се въвежда всеобщо избирателно право и всичко това се променя. Само след година властта попада  (и остава) в ръцете на вожда на най-многочисленото местно племе, който бързо въвежда еднопартийна система и диктатура. Като резултат, за две десетилетия страната, наричана „перлата на Африка” и „африканска Швейцария”, се превръща в една от най-бедните и тиранични страни в света.

Родезия е само един, избран, защото е много типичен, пример. На много други места също можем да наблюдаваме низходящо развитие като последица от въвеждането на всеобщо избирателно право в неподходяща среда.

Разбира се, не можем да очакваме реципрочно развитие в обратния случай – когато ограничим избирателното право. Провалянето на една успешна страна е много по-лесно и по-бързо осъществимо начинание от изграждането на една успешна такава. Резултатите от редукцията на избирателното тяло ще бъдат по-бавни и би трябвало да са по-скромни.  Но опитът несъмнено си струва да се проведе.

 

 

Заключение

 

На това място се полага да обобщим най-важното от казаното до тук. Читателят може да си избере – или да не си избере – много неща от предложеното, но смятам, че главният извод е един и той гласи: рецептите за социално усъвършенстване трябва да се прилагат с оглед на обществата, върху които се изпробват.

Можем да инсталираме най-съвършените, известни до момента институции, в едно подложено на реформа общество. Но хората, които ще ги заемат, са функция на избирателите. Едно политически некомпетентно избирателно тяло ще предложи също толкова некомпетентни свои представители в тях. Резултатът ще  е съответен.

Трябва да приемем факта, че на света има огромно количество хора, съгласни да бъдат лъгани, потискани, манипулирани и дори избивани. В тяхно оправдание ще поясним, че те са готови да понесат изброените беди в името на нещо друго, което им носи удовлетворение, превишаващо (и оправдаващо в техните очи) гореописаните несгоди. След като за това нещо се плаща такава висока цена, можем да си представим колко по-ценно е то за тях от ценностите на демокрацията – свобода, човешки права, икономическа независимост, автономност на личността – които им предлагаме. Това обстоятелство трябва да се отчита. Несъобразяването с ценностната скала на мнозинството не е добрия начин за правене на реформи.

Това определя, както говорихме, и езика, на който реформаторът трябва да се обръща към такова мнозинство. Той не трябва да предизвиква реакция на отхвърляне. Бихме дали следния типов съвет на политика, отправящ послания, в частност, към българското мнозинство:

Не обещавайте свобода, а сигурност.

Не обещавайте възможности, а предлагайте готови решения.

Не обещавайте човешки права, а равенство.

Не обещавайте правосъдие, а възмездие.

И същевременно правете всичко възможно, за да създадете условия за повече свобода, възможности, отговорности, правосъдие, образование. Хората понасят много по-леко непознатото ново, ако не са го интерпретирали като заплаха.

Някои ще нарекат това морален релативизъм. Но няма друг начин да задържите на своя страна мнозинството, освен с отвличаща вниманието маневра. Ако има някакъв видим шанс за реформаторското малцинство в днешните български условия, той е тук. Умните хора ще ви разберат.

 

***

 

И накрая, като обобщение на обобщението, можем да опишем идеалното съчетание на обстоятелства, което би създало вероятно най-добрите условия за преминаване от модифицирана към що-годе читава либерална демокрация: достатъчно харизматичен водач, който говори на мнозинството това, което то иска да чуе, и същевременно прави това, от което то най-много се бои. А за да се осигури дълготрайност на начинанието, страната трябва да изгради някаква форма на меритокрация.

Всичко това е толкова трудно да се възприеме като програма, колкото е лесно да се каже. Но, за да започне всяко подобно начинание, то първо трябва да се изговори. Това е и целта на настоящата публикация.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Приложение А

 

ТАЗИ СЛАДКА ДУМА: СВОБОДА

 

Свобода, равенство, братство – това са трите принципа, на които се гради, или поне приемаме, че се гради съвременната държава от Френската революция насам. Ще оставим настрана последните два. Днес ни интересува най-вече първият – свободата.

Но преди това ще си послужим за кратко с третия – братството. Бихме могли да го дефинираме като солидарност, породена от любов към ближния. Така определено, то среща възражения. Някои теоретици на държавата не го допускат в тройката поради факта, че то не е обект на правото и, следователно, не може да бъде налагано принудително. Това възражение не е достатъчно убедително. Свободата също не може да бъде наложена принудително на този, който не е готов да я приеме. Ние постоянно си служим с изрази като ”свободата е осъзната необходимост”, “узрял за свобода” и т.н. И тук стигаме до въпроса, който е същината на нашите разсъждения, а именно: кои са вътрешните условия, определящи количеството свобода в дадено общество?

Един кратък историко-географски поглед върху околното пространство е достатъчен да ни убеди, че както за всеки индивид, така и за всяко общество съществува нещо, което можем да наречем равнище на поносимата свобода (РПС). Когато това равнище бъде надхвърлено, т. е., когато обектът попадне в условия на свобода, по-голяма от поносимата за него, той започва да се чувства некомфортно, изпада във възбуда и полага всевъзможни усилия да слезе под въпросното равнище.

Нека илюстрираме мисълта си с примери. Ще ги вземем от новата история на Русия, не за друго, а защото тя предлага особено контрастни такива.

Век и половина след реформите на Петър I поредният император, Александър II разбира, че системата, завещана от Петър е безнадеждно остаряла и страната е изправена пред избора: либерализация или провал. Той започва действия в посока на първото – ограничава цензурата, реформира съдебната система, премахва крепостничеството и, най-важното, подготвя превръщането на страната от абсолютна в конституционна монархия. В същност, след Борис Елцин, Александър е най-либералният владетел на Русия. Но той е и един от най-мразените. По негово време започва революционен кипеж. Многобройните опити той да бъде убит накрая успяват – на 13 март 1881 г.

Официалната историография обяснява този акт на непримиримите революционери с желанието им за свобода, което не може да бъде задоволено от бавните реформи. Но фактите говорят друго. Александър II е наследен от Александър III, при когото всички реформи замират. Същата тази историография определя времето му като типично време на реакция. Но, парадоксално, вместо това да увеличи революционната непримиримост, последната замира. Опитите за цареубийство рязко намаляват и той си отива от този свят по естествен път.  Наследникът му Николай II също не се отличава с реформаторска страст. Него също никой не се опитва да убие. Но ето че в началото на 20 век неговият министър Столипин отново започва реформи. Те, в частност, дават възможност за свободна търговия със  земя и свободно придвижване из страната.

И Столипин веднага се превръща в най-мразеният човек в Русия. Цялата страст на побеснелите революционери се излива върху му. Той е гонен като див звяр, взривяват къщата му, убиват членове на семейството му и накрая убиват и него. Цялата му реформаторска дейност продължава едва пет години.

След което, разбира се, всичко пак се успокоява. До момента, когато през 1917 г. Николай абдикира. Страната получава не просто свобода, а възможно най-голямата за времето политическа свобода – от абсолютна монархия се превръща в парламентарна демокрация по западноевропейски образец.

Това вече трудно може да се понесе. Обществената възбуда е толкова голяма, че обществото просто се разпада. Неговите остатъци намират успокоение и убежище в продължителен режим на тоталитаризъм.

В описаните случаи руското общество на три пъти надхвърля равнището си на поносима свобода. Всеки път по тази причина то изпада в кипеж и не се успокоява, докато не слезе под това равнище. Процесът може да се оприличи на отваряне на съд със силно газирана течност, която изкипява поради рязката промяна в налягането. Парадоксалното в него е, че частта от обществото, която инициира този процес, така наречените революционери, са смятани, а и те самите смятат себе си, за борци за същата тази свобода, докато в действителност те са само носители и изразители на страха на обществото от новото и непознатото.[12]

Примери за такова надхвърляне на равнището, макар и не толкова ярки, могат да се намерят и във всяка друга европейска страна. Ваймарската република в Германия е пример за възбудата, обхванала немското общество след рязкото преминаване от монархия към парламентарна република в края на войната. То бързо намира успокоение в обятията на  националсоциализма. Цялата френска история през 19 век е в същност история на колебанията около равнището на поносима свобода, белязани от три революции и една комуна. Внезапният скок към повече свобода  в бившата Източна Германия е развил така наречената „осталгия“ (носталгия по ГДР) у голяма част от населението й. Дори такова навикнало на свобода общество като английското също има своите граници на поносимост. Те, изглежда, бяха надминати по време на управлението на Маргарет Тачър. Тачър ограничи тиранията на профсъюзите, либерализира икономиката, и – о, ужас! – посегна на свещената крава на всяко едно управление – чиновничеството, като го намали почти на половина. Такива неща не се прощават. Като резултат тя беше, и продължава да бъде най-мразеният от левичарите английски политик от последните сто години.

От това можем да направим любопитен извод: един държавник може да причини на страната си много злини. Да я вкара във война, да избие част от населението чрез репресии, да докара друга част до просешка тояга и всички – до пълно оскотяване. За това той ще бъде мразен от едни и уважаван от други. Сталин, Хитлер или Мао са блестящи примери в това отношение. Но ако той иска да бъде намразен от всички и завинаги, трябва да направи само едно: да им предложи повече свобода, отколкото могат да понесат.

Тук може да бъдем запитани защо говорим за равнище на поносимата свобода, вместо да се опитаме да определим оптималното за дадено общество количество свобода, в което то достига състояние на комфорт. Работата е там, че това количество е трудно да се установи. Не можем да определим със сигурност колко от несвободата в дадено общество е плод на доброволно самоограничаване и колко – на причини, насилствено наложени от вън. Докато надхвърлянето на РПС и последвалата го реакция ни дава моментна, но обективна картина за състоянието на конкретното общество.

Илюстрация на това е разпадът на СССР.  Количеството свобода в него беше малко – на равнището на най-непретенциозните му членове или дори по-малко. Но в балтийските страни РПС беше високо и „връхлетялата” ги свобода не предизвика кризи – те бързо се успокоиха в зоната на укрепналите демокрации. Докато в страните от Средна Азия на места той доведе до граждански войни и накрая – до спокойното съществуване на завършени авторитарни режими. Самата Руска федерация е в процес на стабилизиране под формата на неукрепнал (но все по-укрепващ) авторитарен режим.

 

Описваното тук явление ще ни помогне да обясним много случаи от историята, които иначе са трудни за разбиране. Нека вземем за пример испанската кампания на Наполеон. Яростната спонтанна съпротива, която срещат войските му в Испания винаги е предизвиквала учудване. Обикновено тя се обяснява с високия патриотизъм на испанците, ненавиждащи чуждия нашественик. Но с какво да обясним наличието на самия този патриотизъм? И защо в другите страни на Западна Европа той далеч не е толкова висок?

По това време Испания е едно от местата с най-малко свобода в Западна Европа. Достатъчно е да отбележим, че в нея все още действа Инквизицията – тази своеобразна „полиция на мисълта”. Наполеон е носител на идеите за свобода на Френската революция. В европейските общества, които са били узрели за тях, например в Италия, той е бил посрещан с възторг. Ако изхождаме от широко разпространеното допускане, че колкото едно общество е по-малко свободно, толкова повече то жадува за свобода, в Испания Наполеон би трябвало да е най-желаният гост.

Очевидно, това допускане не е вярно. Между свободата, която Революцията предлага и тази, с която са свикнали испанците, има толкова голямо разстояние, че дори не опитът, а само възможността първата да бъде наложена, предизвиква паника и изключително силна ответна реакция – нека подчертаем – не толкова отгоре, колкото отдолу, от низините. Оказаната съпротива е свидетелство как страхът от свобода може да отприщи неподозирани сили в едно общество и при някои индивиди да надмине даже страха от смъртта. Дори интелектуалци като Гойя, споделящи идеите на Революцията, се оказват завладени от тези сили и им симпатизират.

По същата причина, макар и по-слаба, е съпротивата срещу Наполеон в Русия.[13] Толстой (между другото, също завладян от подобни сили) интуитивно схваща тази прилика в романа си „Война и мир”, където, чрез устата на свой герой отбелязва как в Европа има две страни с много манастири, където Наполеон е най-малко желан – Испания и Русия.

 

Изводът, че съществува такова нещо като равнище на поносимата свобода, при това различно за различните общества, е изненадващ. То е като да открием, че различните хора имат нужда от въздух с различно съдържание на кислород. Най-общо това равнище е обусловено от цивилизационни, етнокултурни, географски и други причини, но то не е нещо предопределено и неизменно. То може да се повишава, дори бързо. Пример за това е Япония – до не много отдавна деспотично общество, което днес си позволява значителна свобода. Удивителен пример за различията, постижими вътре в една нация и само в рамките на две поколения е Корея. Докато южната й част бързо се е развила до либерална демокрация, северната дори е претърпяла отрицателно развитие. Може ли равнището на поносима свобода в дадено общество да намалява с времето? Доколкото изглежда, че то просто е средно аритметично от равнищата на съставящите го индивиди, ако това общество бъде системно лишавано от по-либералните си членове посредством изтребване, емиграция или просто чрез понижаване на качеството на образованието,  то несъмнено ще претърпи регрес в това отношение.

Тук е време да помислим къде сме ние днес – след десетилетия преход към момента, когато пишем това, който преход за едни вече е завършил, за други – не, а за трети дори не е започвал. След бързия скок към свобода през 1989 г. страната се стабилизира като парламентарна демокрация. Според авторитетната вашингтонска неправителствена организация “Фрийдъм хауз” България е на границата между укрепнала и неукрепнала демокрация, но все пак по-близо до укрепналите. На пръв поглед това изглежда като крачка напред в сравнение със състоянието отпреди комунистическия режим. В действителност положението със свободата не е толкова обещаващо.

По време на прехода на два пъти беше направен опит да се достигне свобода над поносимото равнище –  при правителствата на Филип Димитров и Иван Костов. И в двата случая обществото реагира бурно и бързо възстанови статуквото. Обществената реакция се изразяваше в повишена раздразнителност, свръхчувствителност към действията на правителството, желание да се разглежда под лупа всяко негово действие, както и в “непримирима революционност” – т.е., постоянно изразявано съмнение в достатъчно бързия ход на реформите или, когато за това нямаше основание – в достатъчно добрите намерения на извършителите им. Тези симптоми изчезваха веднага щом съответното правителство биваше сменено с друго, не толкова радикално. Днес двамата бивши министър-председатели продължават да са най-мразените политици в страната. “Костов е Тачър” – беше озаглавил преди време  един журналист материала си, в който, без да разбира истинските причини за това, откриваше как Костов в България е мразен също като Тачър в Англия.

Така че българският преход далеч не е завършил. Нещо повече, ако смисълът му се състои в това, за което говорим –   непрекъснатия растеж на желанието за свобода, то той никога не би трябвало да свършва. Не е нужно да изразяваме някакъв песимизъм или оптимизъм по отношение на бъдещото развитие. Достатъчна ни е искрата надежда, която ни дава знанието на факта, че това е възможно и постижимо.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Приложение Б

 

ДЕМОГРАФСКИЯТ ПРОБЛЕМ

 

Демографското състояние на съвременния свят, ведно със състоянието на околната среда, с която то има непосредствена връзка и от която е част, е един от най-сериозните днешни проблеми. Тук го разглеждаме, защото то има и важно влияние върху другите процеси, протичащи в обществата, включително и свързаните с предмета на нашето изследване.

Това състояние е драматично. Никога досега на земята не са живели едновременно толкова много хора и никога броят им не е растял толкова бързо. Околната среда е изключително консервативна система и рязката промяна на всеки параметър в нея е предизвестие за катастрофа. Това би трябвало да предизвиква сериозна загриженост.

За да разберем за какво става дума трябва да започнем от началото. Естественото състояние на човешката популация, подобно на всеки друг биологичен вид, е да съществува в условията на висока раждаемост и висока смъртност.[14] Първата осигурява максималния възможен брой индивиди за нуждите на естествения подбор, втората ограничава този брой до съответстващия на ресурсите на средата; двете заедно го поддържат в динамично равновесие.

Основните фактори, определящи смъртността са два: глада и болестите. (Останалите, като природни бедствия, войни, злополуки, убийства, самоубийства и пр. оказват малко влияние. Войната, например, намалява популацията не толкова чрез преките жертви на военните действия, колкото с това, че отваря път на глада и болестите.) Когато при постоянна раждаемост храната намалее или се появи епидемия от смъртоносна болест, населението намалява. Когато храната стане повече, например при поява на по-добра технология за добиването ѝ, то се увеличава.

Нещо такова става към края на 18 век в някои страни от Западна Европа. Явлението, известно като промишлена революция, увеличава рязко производството на средства за съществуване. Едновременно с това бележи напредък и медицината – да не забравяме, че първата ваксинация на Дженер, сложила началото на края на епидемиите от едра шарка, е по време на тази революция.

В резултат смъртността намалява и населението на тези страни започва бързо да расте – толкова бързо, колкото бързо расте и производството на храна и намаляването на болестите. Графиките, показващи нарастването на населението и на брутния вътрешен продукт в споменатите страни буквално съвпадат. Това ражда проблеми. Приръстът на населението изяжда приръста на средства за съществуване и бедните остават пак толкова бедни, но стават много повече на брой. Градовете се изпълват с хора, живеещи на границата на глада.

Както често става, тук общественото съзнание трудно отличава причината от следствието. Гледката на тази градска нищета предизвиква силни чувства. У писатели, като Дикенс, тя е източник на художествено вдъхновение. Други, по-предприемчиви, виждат в нея неподозирани възможности и започват да говорят за преразпределяне на благата. Така се раждат съвременните социални утопии.

В този случай рязката промяна на един биосферен параметър – човешката смъртност, има важни последици. Опасността от това е забелязано достатъчно рано – например, от Малтус през 1798 г., но, дори при наличие на желание, едва ли някой би могъл да направи нещо по въпроса.

Подобен ръст на популациите не е нещо невиждано. През новокаменния век, в така наречената неолитна революция, обществата, познали земеделието, преживяват подобен растеж, макар и много по-бавен. Появата на цивилизациите също създава условия за производство на повече блага и оттам – за нарастване на населението, обхванато от съответната цивилизация. Този растеж, причинен от непроменената висока раждаемост, продължава дотогава, докато изчерпи нарасналите възможности за изхранване. Тогава популацията се стабилизира на новото, по-високо равнище.

Това, което отличава популационния взрив, причинен от промишлената революция от предишните такива, е промяната на още един биосферен параметър – раждаемостта. Нарастващото благосъстояние, освен че е причина за намалената смъртност, изглежда, е в основата и на друго явление – намалената раждаемост. Механизмът на връзката между благосъстояние и раждаемост не е съвсем ясен (причината е не в самото богатство, а по-скоро в образованието, което то осигурява), но явлението е добре известно. То е отбелязано още от Адам Смит в „Богатството на народите”:

„Бедността (…) струва ми се, даже благоприятства размножаването. Изтощената от глад жена в планинска Шотландия често има над двадесет деца, докато изнежената и преситена дама понякога е неспособна да роди и едно. (…) Разкошът, изглежда, винаги намалява и често съвсем унищожава способността за раждане на деца.”

Тази разлика между популационния взрив, причинен от промишлената революция, и предишните такива е обусловена от много по-рязкото нарастване на производителността в последния случай и от там – на производството на блага. В другите описани исторически случаи ограниченото новосъздадено богатство е било сравнително малко и е обогатявало малък брой хора. Намалялата раждаемост при тях не е можела да се отрази на общата раждаемост. Докато след промишлената революция бързо растящото богатство изважда все повече хора над равнището на бедността, в така наречената средна класа. Когато тя стане съизмерима по количество с другите слоеве на обществото общата раждаемост видимо намалява.

Описаните процеси са изобразени графически на обр. 1. Точка А е моментът в началото на промишлената революция когато смъртността започва да намалява. Точка Б е моментът в който започва да намалява раждаемостта. От О до А имаме висока раждаемост и висока смъртност. Броят на населението е относително постоянен. От А до Б населението расте поради намаляващата смъртност, съпроводена с все така високата раждаемост. След Б то продължава да расте, но все по-бавно, защото вече и раждаемостта започва да намалява, докато накрая популацията се стабилизира на ново, по-високо равнище в точка В. Състоянието от А до В обикновено се означава като демографски преход.

 

 

 

Обр. 1. Крива на демографския преход. (Идеално състояние, не е отчетено влиянието на случайни фактори, като войни, природни бедствия, миграция и пр.)

ОА: висока раждаемост и висока смъртност. Популацията е устойчива на ниско равнище. АБ: смъртността намалява, раждаемостта е постоянна. Населението расте. БВ: раждаемостта също намалява. Растежът на населението се забавя. След В развитието може да тръгне по различни пътища.

 

На графиката могат да се видят и други интересни неща. След точка Б, поради намаляващия брой деца, населението в нетрудоспособна възраст намалява, докато трудоспособното остава почти непроменено. Освободеният допълнителен излишък от блага създава усещане, че обществото на благоденствието, социалната държава, може да бъде осъществено. Това чувство е измамно. Скоро след това намаляващата смъртност извежда все повече хора в пенсионна възраст, докато трудоспособното население намалява заради ниската раждаемост. Населението застарява и все по-малко работещи издържат все повече пенсионери и деца. На това се противодейства с повишаване на пенсионната възраст, опити за стимулиране на раждаемостта, внос на работна ръка и пр. Всяка от тези мерки страда от недостатъци.

Докато кризата на социалната държава може да бъде уталожена след края на демографския преход, друга опасност грози обществата, извършили първи този преход. Техните достижения в производството на храни и здравеопазване неизбежно стават достояние и на други. Често това се прави съзнателно – като износът на „зелената революция” или провеждането на масови профилактични мероприятия в развиващите се страни. Когато тези достижения се усвояват интензивно, демографският преход не закъснява. Такъв е случаят с Япония – макар тя да навлиза в ускорено развитие век по-късно от Западна Европа, днес демографският преход в нея е завършен. В повечето случаи, обаче, развитието е екстензивно, т.е., страните са засегнати от благата на развитието, но не поради собствените им усилия. Това води до растеж на населението и в тези страни, но техният демографски преход започва по-късно. Докато в развитите страни населението вече се е стабилизирало или дори намалява, в останалите то расте. Това предизвиква демографски натиск с посока от по-късно започналите прехода към завършилите го. Днес сме свидетели на последиците от този натиск. Огромни маси от имигранти заливат европейските страни.

Последиците от демографския преход не се изчерпват с това. Показаната по-горе диаграма на прехода е обобщаваща. Но в обществата има различни групи с различно отношение към развитието.  В действителност, тази диаграма се състои от сноп различни диаграми, които започват и завършват в различно време.

Пример за такава група с екстензивно развитие е циганското малцинство в България. То ползва здравни услуги и социално подпомагане, които намаляват смъртността му, но остава с висока раждаемост поради специфичната си култура, която не му позволява да се включи в средната класа. Това може да доведе до промяна в етническия състав на страната с тежки последици.

Сега можем да обобщим установените дотук отрицателни последици от бързото развитие: застаряване на населението, демографски натиск отвън и етнокултурни промени отвътре. Към това трябва да прибавим и неимоверно увеличеният брой световно население, което оказва тежък натиск върху околната среда. (Съзнателно пропускаме други възможни последици, като отражението на ограниченото възпроизводство и промените в начина на живот върху естествения подбор.)

Тези обстоятелства могат да доведат до сериозни културни промени в завършилите прехода общества, включително и до упадък на демокрацията в тях. Очевидно, засегнатите общества трябва да вземат някакви предпазни мерки за неутрализиране на външния  и вътрешен демографски натиск, траещи докато демографското налягане между тях и останалите страни се изравни. Може да се възрази, че съдбата на всяка култура е Божие дело и ние не можем да я създаваме по поръчка, нито да предотвратим загиването ѝ. Но това не отменя задължението ни да я защищаваме. Културата е едно от малкото неща, за които си струва да се воюва.

Отговорът, който европейските общества дават на това ново предизвикателство – т.н. мултикултурализъм – е изцяло грешен. Мултикултурализмът предполага мирно съжителство на равностойни или равнопоставени култури, като нито една от тях не е господстваща или преобладаваща. Той е сбъркан още в основата си, защото културите не са равностойни.

В нашето политкоректно време това може да звучи грубо. Вероятно всички култури имат еднакво право на съществуване. Но това не означава, че са еднакви по стойност. Много лесно можем да разберем коя от две произволно избрани култури е превъзхождаща, като ги срещнем.

Когато западноевропейската и местната балканска, и в частност, българска, култури влизат в достатъчно плътен досег през 19 век, като резултат европейците не започват да носят аби и беневреци. Затова пък българите започват да се обличат в европейски дрехи и това дори се приема като признак за напредък. Това е знак, че в областта на облеклото европейската култура е превъзхождаща. Ако продължим сравненията, ще видим, че това превъзходство се запазва при почти всички влезли в съприкосновение елементи на двете култури. Българската бележи малко на брой победи – например, в областта на киселото мляко.

Така мултикултурализмът е само удобно място за упражняване на политическа коректност.

И, накрая, дългосрочна цел на демографската политика трябва да бъде намаляването на човешката популация. Няма да повтаряме причините за необходимостта от това – те са изтъквани многократно. Ще посочим една: в основата на борбата с климатичните промени е намаляването на влиянието на всеки човек върху климата, намаляването на неговия въглероден отпечатък. Този отпечатък е нулев, когато съответния човек не се е родил.

И още една, с непосредствено отношение към темата на това изследване: че нашето най-голямо богатство – свободата – е просто функция на пространството.

„Свободата не е юридическа измислица, нито пък философско съкровище, ценна собственост на цивилизации, по-достойни от някои други само защото са съумели да я създадат и запазят. Тя е резултат от обективно отношение между индивида и пространството, заемано от него, между консуматора и ресурсите, с които той разполага.[15]

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Приложение В

 

ДВЕТЕ УПОТРЕБИ НА СОЦИАЛИЗМА

 

Всяка вещ, направена от човек, е замислена да изпълнява определена функция. Понякога дори самото нейно име отразява това. Писалката, например, е наречена така, защото функцията ѝ е да служи за писане.

Наред с тази, можем да я наречем основна функция, всяка вещ може да изпълнява ако не безкраен, то поне необхватен брой други функции. Ако се почешем зад ухото с писалката в ръката ни (при което тя вече изпълнява функцията на чесало) и помислим, ще видим, че с нея бихме могли да направим и трахеотомия някому, ако се наложи. Или дори да го убием.

Доколко определението „основна функция“ на вещта е условно можем да съдим по това, че понякога някой предмет изпълнява някоя вторична функция, такава, за която не е замислен първоначално, по-добре или по-често, отколкото основната си.

Същото се отнася и до по-високите творения на човешкия ум, наречени идеологии. Всяка такава е създадена с определена цел, но нищо не би трябвало да пречи да бъде използвана и за други цели, които нейните автори не са и допускали.

Една такава идеология е социализмът. Създаден с определена цел, той много успешно е използван за друга. Ще разгледаме този случай подробно, защото е важен за нашето изложение.

Социализмът е любопитна последица от друго явление в европейската история, известно като промишлена революция. Промишлената революция рязко увеличава производството на средства за съществуване и отприщва възможности за развитие на науката и технологиите, каквито светът не е познавал. Това нейно качество е интуитивно почувствано от достатъчно много хора още от самото ѝ начало. Усещането за един предстоящ нов свят на богатство и неподозирани, ако не и неограничени възможности, предизвиква различни реакции в човешките души, не на последно място и по въпроса кому ще принадлежат тези богатства и възможности.

Най-общо казано, социализмът в неговия най-популярен вариант, марксовия социализъм, представлява проект за отнемане на това богатство от неговите създатели, и прехвърлянето му в правилните ръце – а това са, несъмнено, според авторите на проекта, техните собствени. Технически то трябва да стане като се противопостави мнозинството на творческото малцинство и експроприацията се извърши в негово, на мнозинството, име.

Идеологически планът е осигурен добре, дори остроумно: поднесен е под формата на религия, която е преразказ на християнството, съобразен с реалиите на деветнадесети век. Бог отец, по сполучливото сравнение на Тойнби, е представен под формата на историческа необходимост, избрания от него народ е пролетариатът, а Царството божие е царството на възможностите, което ще замени сегашното царство на необходимостта още тук, на земята. За неповярвалите е предвиден и пъкъл, болезнено реален, защото също е тук, на земята.

(В дългосрочен план, обаче, идеята е провал. Тя пренебрегва обстоятелството, че ако създателите на това развитие бъдат унищожени (според проекта като класа), очакваното богатство просто няма да бъде произведено. Историческата случайност в тяхно лице, а не историческата необходимост е причината за цялото това развитие и богатство.)

Макар и привлекателна, особено за интелектуалците, у които събужда старата, датираща поне още от Платон мечта те да властват над обществото, идеята отстъпва пред здравия разум. Религиите не се котират на пазара когато обществото е във възход. Те се продават добре само във времена на упадък и отчаяние. Като цяло европейското общество проявява интерес към предложението (след като Просвещението разжалва християнството от официална идеология до въпрос на личен избор, в Европа се чувства определен духовен глад), но на дело не желае да се откаже от придобивките си, за да провери съмнителните обещания на една нова религия.

Извън него, обаче, има други общества, непринадлежащи към европейската цивилизация, но достатъчно дълго контактували с нея, за да усетят превъзходството ѝ. Те са готови да понесат дори бедност и страдания в името на нещо, които ще ги освободи от гнетящото чувство за малоценност, породено от тази среща. За тях учението на Маркс е добре дошло, защото носи две важни послания:

  1. Обещание за бърз достъп до благата на Западната цивилизация (подразбират се материалните ѝ ценности) чрез ускорено икономическо развитие. То ще настъпи по силата на историческата необходимост, стига да бъдат приети и следвани указанията на Маркс.
  2. Уверение, че по силата на същата тази необходимост историческата инициатива преминава в ръцете на приелите марксовото учение. Следователно, те от догонващи се превръщат в носители на прогреса. Омразната им буржоазна (т.е., европейска) цивилизация ще бъде унищожена и на нейно място те ще изградят нова, много по-напреднала, и – най-важното – тяхна собствена.

(В тези обещания се съдържа противоречие: никоя „по-висша” (т.е., превъзхождаща) цивилизация не мечтае да придобие материалните ценности на по-низшата си, превъзходена, посестрима. За нея те са  само музейни вещи. Образно казано, ако ти се отваря възможност да ползваш автомобил, няма да търсиш бърз достъп до конски впряг. Но това някак си остава незабелязано.)

Тази втора функция на социализма не е предвидена от създателите му. Маркс дори смята, че периферните народи в Европа – шотландци, баски, сърби и пр. (българите все още остават извън полезрението му) са негодни за революционно действие и трябва да бъдат унищожени в хода на световната революция.

Така идеологията на Маркс не успява да изпълни основното си предназначение – да унищожи  европейската цивилизация отвътре. В никоя страна, принадлежаща към тази цивилизация, тя не успява да стане официална религия доброволно. Извън нея, обаче, тя се налага с другата си функция – като универсално средство за постигане (както се очаква) на душевен комфорт в общества, догонващи Запада и, поради това, раздирани от чувство за малоценност. Универсалността му в това отношение е наистина забележителна – то е привлекателно за най-различни общества и култури по целия свят, от Китай до Централна Америка и Южна Африка, намиращи се на определен етап в контактите си със Запада.

(Тази идеология, разбира се, не е здравословна за приелите я. Тя е само нещо като обезболяващо средство или наркотик, помагащ за откъсване от действителността. Много бързо става ясно, че тя не носи богатство, нито премахва чувството за малоценност. Този провал е особено контрастен на фона на други общества, избегнали марксизма и, поради това, постигнали забележителни успехи. Към края на 20 век тя се компрометира и бива заменена (в обществата, изповядващи исляма) от ислямския фундаментализъм.)

Казваме всичко това не за да напомним някои общоизвестни истини, а защото този факт, т.е., различните функции, изпълнявани от социализма в разните страни, определя и характеристиките на антикомунизма в тях. Тук разглеждаме антикомунизма в широк смисъл – не само като чувство, но и като чисто прагматично желание за обществено саниране.

Ако ограничим изследването си до Европа, можем да разделим страните, пребивавали зад Желязната завеса, на няколко групи.

Първо, групата на страните на запад от цивилизационната граница в Европа. Това са Унгария, Чехословакия, Полша, балтийските страни и бившата ГДР. Те са част от Западната цивилизация и комунизмът в тях не би могъл да се наложи доброволно. Тук той не притежава главното си привлекателно качество – на компенсационен механизъм при срещата със Западната цивилизация – просто защото те няма какво да компенсират, бидейки част от нея. Но запазва свойството си да носи бедност и страдания. Освен това той е и идеологията на окупатора, лишил ги от независимост.

Затова в тези страни антикомунизмът е органично явление. Той е присъщ на мнозинството, изключението е малка група ренегати, поставила се в услуга на окупатора и управляваща от негово име. Противопоставянето срещу него е постоянно и периодично избухва в съпротивителни действия, за потушаването на които СССР трябва да поддържа непрекъснато военно присъствие.

Оттатък цивилизационната граница са няколко, предимно  православни страни, не принадлежащи към Западната цивилизация. Това са България, Румъния, Албания и получилите по-късно независимост Украйна, Белорусия, Грузия и Армения.  (Доколкото тук разглеждаме антикомунизма в района, към тях бихме могли да прибавим и Гърция, макар тя да не е била част от т.н. соцлагер). От една страна в тях е налице същото недоволство от загубата на независимост, съпътстваща налагането на комунизъм. От друга, комунизмът тук притежава гореказаната привлекателност, позволяваща му да бъде господстваща идеология и без наличието на окупационни войски. Но тук има и едно „смекчаващо вината обстоятелство”: техните общества винаги са били доброжелателно настроени към Европейската цивилизация и са приемали повечето ѝ постижения без противопоставяне. Освен това те са малки страни без имперски амбиции, или поне без успешно осъществени такива. Значението на това обстоятелство се вижда като ги сравним с останалите две страни от региона – СССР и Югославия. За последните, и по-точно, за техните метрополии – Великорусия и Сърбия – комунизмът, освен всичко друго, служи и като оръжие на имперската им политика.[16] Неговия провал, както показва времето, е и край на техните империи.

Затова можем да очакваме – и наистина наблюдаваме – различни равнища на антикомунизма в трите типа страни. Той е най-силен в първите такива и най-слаб в последните, където носталгията по имперското минало работи срещу него. Докато оттатък цивилизационната граница втората функция на социализма е неприложима, в България тя действа и смекчава антикомунизма значително. В масовия случай той може да бъде определен по-скоро като битов. Той се споделя от лица, които по някаква причина са били неприятно засегнати от действията на комунистическата власт, дори такива, които са опитвали да се поставят в нейна услуга, но са били отхвърлени. Не са редки случаите на хора, тайно неприемащи комунизма, но постоянно декларирали лоялност към него с надежда да получат някакви облаги. Идейният антикомунизъм, сиреч принципното неприемане на идеологията на комунизма, е относително рядък.

Често чуваме съжаления, че в България не е имало прояви от рода на Пражката пролет или Унгарското въстание. В светлината на казаното по-горе би било изненада по-скоро наличието на едно такова събитие. Напротив, в региона имаме опити за въоръжено налагане на комунизма отвътре – какъвто е гражданската война в Гърция и успешния опит на Тито.

 

 

***

 

При декомунизацията на Източна Европа наблюдаваме интересно явление, най-често описвано с термина „нежна революция”. Тук премахването на комунистическия монопол върху властта стана не чрез насилие, а по нещо като негласно споразумение между мнозинството и бившите вече властимащи. Съгласно него те трябваше да оставят оръжието на земята и да се оттеглят, в замяна на което не трябваше да бъдат репресирани.

Такъв преход има положителни и отрицателни страни. Положителното е, че така се избягват кръвопролитията. Отрицателното ще видим контрастно, ако направим успоредица с едно сходно явление – денацификацията в Германия. Тя беше извършена радикално от външна сила. Нацизмът беше премахнат по оперативен път и това позволи на обществото да се съвземе бързо. След нежната революция властта не беше отнета от комунистите, а по-скоро споделена с тях. Нямаше външна намеса и обществата бяха оставени да се справят сами, без нова политическа класа и без опит в самоуправлението. Ако трябва да направим образно сравнение, при денацификацията туморът беше отстранен от обществения организъм оперативно, докато след нежната революция беше изпробвано консервативно лечение. Това направи прехода към нормално общество бавен и мъчителен.

В тези условия антикомунизмът изпълнява ролята на спойка между реформаторското малцинство и мнозинството. Първото ще има възможност да провежда реформи дотам, докъдето антикомунизмът надделява над страха от свобода. Или, колкото повече антикомунизъм е налице в даденото общество, толкова повече е и напредъкът му към демокрация.

Това се потвърждава от практиката: най-големи постижения в тази посока имат страните от Централна Европа. И обратно, в страните от последната група, Сърбия и Русия, където антикомунизмът е най-слаб, авторитаризмът се задържа най-дълго. В първата той беше отстранен с помощта на военна намеса отвън, а Русия, където нямаше такава, е в състояние на все по-укрепващ авторитаризъм. Там консервативното лечение е неуспешно, туморът отново расте и заплашва да убие обществения организъм.

 

***

 

Можем да определим държавата на победилия социализъм като номенклатурна. В нея има една ясно разграничена каста, която притежава властта. Останалото население е рая, стадо, длъжно да се подчинява на волята на номенклатурата.

Историята показва, че в определен момент тази номенклатура се изправя пред мъчителната задача да изостави идеологията на социализма, която води до провал на държавата ѝ (а с нея и на самата номенклатура), и същевременно да запази властта си. (Най-късно този момент настъпва при режими, където властта е успяла да образува династии, като династията Ким в Северна Корея или династията Кастро в Куба.) Тази задача е до голяма степен съвместяване на несъвместимото, защото именно идеологията е основата на тази власт.

И пак историята показва, че тази задача се решава по различен начин. Несъмнено, той е обусловен от много фактори – културни, цивилизационни, исторически и народопсихологически. В Китай номенклатурата предостави на населението големи икономически права, като запази политическата си власт. Образно казано, черупката на номенклатурната държава беше изпразнена от съдържанието си и запълнена с друго, но остана цяла. В Източна Европа, с нейните политически традиции, нещо подобно не би могло да се случи. По-интелигентните представители на номенклатурата разбираха това и затова усилията им бяха насочени към преобразуване на политическата власт в икономическа в условията на нов вид държава. Така бившата управляваща класа планираше да се самовъзпроизведе в нов, неидеологически формат. Този процес, очевидно, би бил толкова по-успешен, колкото демократичната култура на съответното население е по-ниска. Затова  усилията ѝ се увенчаха с различен успех. В общи линии той намалява от изток към запад. В страните отвъд цивилизационната граница – от Унгария до Естония – те могат да се определят като по-скоро неуспешни, докато в Русия успешното овладяване на икономиката доведе и до връщане на политическата власт в ръцете на новата олигархия.

България се намира някъде по средата между тези две източноевропейски крайности. Икономическата власт е до голяма степен в ръцете на произхождащи от или свързани с бившата номенклатура мафиотски кръгове. Тези кръгове, естествено, имат и претенции за политическа власт. Всичко това създава нестабилност, водеща до разглежданите тук обществени проблеми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Приложение Г

 

ЧАСТИЧНАТА ПРИЛОЖИМОСТ НА ЛИБЕРАЛИЗМА

 

Когато основната част от тази книга беше само проект, изпратих същественото от нея във вид на статия на един либерално настроен издател. В текста, между другото, се обосноваваше и нуждата от ограничаване на избирателното тяло у общества, недорасли за истинска демокрация.

Последвалото беше неочаквано. Издателят получи нещо като либерален шок. Реакцията му напомняше тази на Вергилий, когато разбрал, че любимата му Цецилия извършва същите неизбежни физиологични действия, като останалите жени. Той категорически отказа да публикува подобни виждания.

Признавам, че се изненадах. Такава отдаденост на една идеология сякаш ме върна в светлото минало, когато това се приемаше за норма. Тази е причината да се появят следващите редове.

Нека отбележим, че частичната приложимост не  е качество само на либерализма.  За да не бъде заглавието ни „Частичната приложимост на идеологиите” причините са две: първо, има идеологии, които са неприложими, и второ, тук либерализмът е главната ни грижа. Все пак, той (и критиката към него) напоследък са на дневен ред.

 

***

 

Ще прескочим въпроса що е идеология. Който се интересува, може да се обърне към специализираната литература. Тук ще стане дума за идеологиите като ръководства за устройство на обществото.

Веднага трябва да отбележим първия препъни-камък по този път. Той е, че всяка идеология е вярна в най-добрия случай само частично. Като казваме „вярна”, разбираме нейната способност да постигне целите, които си е поставила, сиреч, нейната адекватност на действителността.

Частичната адекватност на идеологиите е очевидна, ако ги сравним с науката. Простите зависимости в материалния свят, например, се описват от науката физика. Тя не ги обхваща изцяло, нито без грешки, но винаги има само една физика, която се поправя и допълва. Докато по въпроса за устройството на човешкото общество мненията, някои от които се изключват взаимно, са безброй. Както се казва, науката нагажда теорията към фактите, докато идеологията прави обратното – нагажда фактите към теорията.

Това е така, защото всяка идеология е до голяма степен опит за проектиране на бъдещето. А в бъдещето се надниква трудно. Човек разполага само с два несъвършени уреда за това – ясновидството и екстраполацията. Първият обикновено отхвърляме като нерационален, а вторият притежава едно неотстранимо качество – не отчита действието на фактор, който напоследък се сдоби и с име – т.н., „черен лебед” на Талеб. И, понеже не разполагат с друго, идеологиите които държат да се наричат рационални, ползват екстраполацията. (Тук ще оставим настрана религията, която е специален вид идеология. Тя се гради на вярата, а доколкото привежда доказателства за истинността си, те са невъзпроизводими.)

Но дори и в частта си, третираща настоящето, идеологиите подхождат елементарно. Моделът на действителността, който те ползват, е изключително опростен. Те залагат, като правило, на промяната на един от факторите в тази действителност и очакват определени резултати от това. Либерализмът, например, очаква положителни резултати от увеличаването на самостойността на индивида. Социализмът, напротив, очаква същото от намаляването ѝ. Анархизмът – от унищожаването на властта, консерватизмът – от съхраняване на ценностите, нихилизмът – от унищожаването им и т.н. Но промяната на един от факторите в обществения организъм – също като става това в околната среда – причинява раздвижване на цялата система, което води до промяна на всички останали параметри в нея, а резултатът  е непредвидим.

Този резултат може, разбира се, да бъде и приемлив и тогава казваме, че идеологията е успешна. И тези случаи оправдават самото съществуване на идеологиите. Но не трябва да забравяме, че една, дори донякъде вярна идеология, може да дава добри резултати само при наличие на определен кръг условия. Когато тези условия се променят, или тя започне да се прилага извън него, лошите резултати не закъсняват. Тогава тя трябва да се приспособи към новите условия или  да се изостави.

Интересна е реакцията на носителите на дадена идеология, когато тя почне да дава засечки. Обикновено те приемат, че тези неочаквани резултати се дължат на недостатъчно придържане към теорията. Решението е, че досегашното лекарство е било малко и на обществото трябва да се даде повече от него. Увеличената доза на свой ред увеличава лошите резултати и този порочен кръг предизвиква паника у въпросните носители. Тя обикновено пречи да се вземе правилното решение – а то е ремонт или смяна на идеологията.

Това е лесно да се каже и мъчно да се направи. Преди малко отделихме религията от „рационалните” идеологии, но това разделение на практика е доста условно. Привързаността на индивида към дадена идеология може да се гради върху вяра в същата степен, както и принадлежността му към някоя религия.  И, за съжаление, това е масовият случай. Освен за номиналните си цели, идеологиите се ползват и за задоволяване на духовния глад, присъщ на всяко човешко същество. Ще илюстрираме тази нужда с пример.

Античните европейски общества – старите Гърция и Рим – имат велики достижения, някои от които ползваме и днес. Но в цялата им висока култура има една особеност, която предизвиква вътрешно чувство за неудовлетворение: те ползват примитивна религия, пригодена към потребностите на едно варварско (ако използваме собствената им терминология)  общество – Олимпийския пантеон. Това неудовлетворение съпътства тяхната цивилизация постоянно и, когато един ден тя среща едно малко и не толкова развито общество, каквото е юдейското, но притежаващо такава духовна ценност, като единобожието, резултатът е поразяващ. Това малко и материално изостанало общество покорява духовно Античната цивилизация и се ражда християнството, което накрая става нейна официална религия.

Нещо подобно, но с обратен знак се случва по време на европейското  Просвещение. Християнството, което е в основата на Европейската цивилизация, прогонено от разума, престава да е официална идеология и се свежда до въпрос на личен избор. Държавата се секуларизира.

Едно от следствията при тази промяна е, че духовният глад в общественото съзнание се появява отново. Той дори е по-силен от този в античното общество, което притежава все пак някаква, макар и несъвършена, религия. Този глад се задоволява (или се прави опит да  задоволи) с идеологии. Така настъпва и златното време на идеологиите.

Ще напомним известният, но рядко споменаван факт, че има два типа идеологии. Първият тип са предпоставените такива. Това са хипотези или утопии, родени в нечий ум и предложени на обществото за осъществяване.

Вторият тип са идеологиите, появили се спонтанно, когато действието на някоя идея е било осъзнато като положителен фактор в общественото развитие. Като резултат тя се превръща в основа на нова идеология. При този тип идеологии различаваме три етапа на развитие, които можем за означим с троицата: инструмент – идеология – верую. В първия етап, обикновено случайно, дадена идея или идеи, прилагани към обществото, действат като инструмент с положителни последствия. В един момент това действие бива разпознато и превърнато в идеология. Много скоро след като се появи, идеологията се превръща за някои хора във верую, тоест – в единствено правилният метод за действие.

При идеологиите от първи тип тази троица отсъства. Те се превръщат във верую без да са изпитани на практика. (Като масивен пример за такава идеология можем да посочим социализма.)

Когато една идеология се превърне във верую, тя вече започва да изпълнява и друга функция: задоволяване на духовния глад у носителите ѝ. Затова много лесно може да излезе извън кръга условия, в който е ефективна.

Сега нека се съсредоточим върху идеологията, с която започнахме – либерализма.

Либерализмът е нещо много хубаво. Това, че голяма част от нашия свят е такава, каквато е, се дължи в много голяма степен на него. Той не е предпоставена идеология,  тоест, хипотеза, родена в нечий ум и след това приложена на практика с ужасяващи последствия. Осъзнаването на факта, че по-голямата свобода на личността води до по-добри постижения в икономическо и политическо отношение (което е резултат от наблюдения върху вековна европейска практика) го превръща в идеология по време на Просвещението. Днес можем да го наречем водеща съвременна идеология.

Същевременно, той се е превърнал и във верую и това е причината за критиките, на които е подложен. Като лоши последствия от догматичното му прилагане можем да посочим мултикултурализма, неадекватното отношение към незаконната имиграция в развитите страни, безотговорното ползване на инструментите на пряката демокрация, преекспониране на правата на отделни малцинствени групи и др.

Мултикултурализмът, например, е опит да се създаде общество, в което няма господстваща или преобладаваща култура, а съжителстват множество равнопоставени култури. Прескачайки въпроса каква е необходимостта от такова общество, ще отбележим, че културите, също както индивидите, не са равностойни. Едни култури превъзхождат други и превъзходените бързо повяхват под въздействието на първите. Опитите за създадем такова общество изискват потискане на едни култури за сметка на други. Освен другите опасности, които крие това, като спадане на общото културно равнище, еклектизъм и пр., в крайна сметка в това общество все пак ще има преобладаваща култура, и тя ще е вече не най-високата, а тази, чиито носители имат най-висока раждаемост.

Отнесено към европейското общество, част от чиято култура е и самият либерализъм, това означава, че в този случай той просто ще се самоубие.

Подобни тревожни разсъждения можем да направим и по другите споменати прояви. Усещането за това поражда в обществото антилиберални настроения. Но нашата цел не е да ги поддържаме. В същност, ако искаме да компрометираме либерализма като идеология, достатъчно е да го оставим в ръцете на днес практикуващите го. Както се видя от горния пример, те ще го унищожат сами.

Но не можем да изоставим либерализма. Това означава катастрофа. Можем и трябва да обозначим границите, в които е ефективен и да не излизаме от тях. Това означава да го изоставим като верую и да го ползваме прагматично – само в границите на неговите разумни резултати. Когато прилагането на теорията не дава такива, трябва да ползваме нещо друго, водени от здравия разум. Ако религиозната отдаденост към него не бъде заменена с прагматично отношение, недоволството от либерализма ще расте, докато накрая той бъде изместен от друга идеология, наложила се като господстваща с нейните нови грешки и заблуди.

Така стигаме до последния въпрос: а с какво ще задоволяват духовния си глад тези, които ползват либерализма като религия?

Макар това да не е наша работа, можем да дадем един отговор: християнството съществува точно за това. „Рационалните” религии, обожествяващи човека и неговия разум, не могат да го заменят. Разочарованието от тях настъпва твърде скоро, подхранвано от същите разумни доводи, които са ги създали.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Някои хора биха предпочели да заменят определението „равностойни” с „равноправни” поради обстоятелството, че съвременният либерализъм отчита неравностойността на индивидите.  Допускането, че се дава равен старт на хора с ясното съзнание, че не всички ще се възползват от него в еднаква степен, е цинизъм, а  цинизмът е гибелен за демокрацията. Затова: равностойни, а не равноправни!

[2] Ю. Генов. Защо толкова малко успяваме. София, 2004.

[3] Л. фон Мизес. Човешкото действие, гл. 18, 4. София, 2011.

[4] Добър подбор на тези репортажи може да се намери в: Л. Троцки. Балканите и балканските войни. София, 2015

[5] Така, например, го определя Стефан Троянски (Маринов) в книгата си „Най-мощният съюзник”, 1980. Книгата изиграва важна роля в определянето на американската политика спрямо СССР в навечерието на перестройката.

[6] Подробно изследване на състоянието на българската демокрация към момента вж. в: Д. Канев, А. Тодоров. Качество на българската демокрация. София, 2014.

[7] Клаус Шрамайер, зам.-посланик на Германия  в България в статия за Ойропише Рундшау, ноември 2014

[8] От интервю на автора, обобщаващо идеите в книгата, дадено през 2016 г.

[9] Ст. Баламезовъ. Сравнително и българско конституционно право, часть 2. София, 1936, с. 120.

[10] Баламезовъ, пак там, с. 65.

[11] Не разглеждаме случаите, когато такова право, вменено вече като задължение, съществува в страни без демокрация. Тогава неговото действие се обезсилва от други ограничения – например, отсъствието на многопартийна система.

[12] До този извод достига и такъв познавач на руската история, като Ричард Пайпс:

„Революционерите неволно съдействуват на това консервативно крило (противниците на либералните реформи – б.а.): всеки път, когато те извършват поредното посегателство върху живота на царя или убиват някой високопоставен чиновник, противниците на политическите реформи получават възможност да настояват за още по-строги полицейски мерки и за ново отлагане на коренните преобразования. Даже да бяха на заплата в полицията, терористите не биха могли по-успешно да предотвратяват политическите реформи.” (Ричард Пайпс, Россия при старом режиме”)

В казаното дотук не можем да се съгласим само с думата „неволно”. За нашето изследване е съвършено без значение съзнават ли т.н. ”революционери” мотивите на своите действия. Важно е това, че те, обективно, са критици на режима от реакционни позиции.

Например, основен принцип на руското самодържавие, както казва и Пайпс, е положението, че всичко в държавата е собственост на самодържеца, а на поданиците му е забранено да напускат страната. В действителност, по времето, за което говорим, той се нарушава: частната собственост в Русия не само е разрешена, но и се защищава от държавата, а пътуванията зад граница стават все по-лесни, дори за противниците на режима. Когато най-сетне, през 1917, „революционерите” идват на власт, първото, което те правят, е да възстановят действието на този принцип: частната собственост бива премахната, а границата – заключена.

 

[13] Във времето, за което говорим, Русия е по-малко свободна страна и от Испания. Логично е там да очакваме още по-голяма съпротива срещу промените, които носи Наполеон. Това не е така и по-долу ще обясним защо. За да бъде една идея разпозната като заплаха, тя трябва да бъде разбираема за нейния получател. Очевидно в Испания, която е съседка на Франция и принадлежи към същата цивлизация, идеите на Френската революция за равенство, братство и свобода са далеч по-разбираеми, отколкото в Русия. Ако сравним кампаниите на Наполеон в Испания, Русия и Египет, ще забележим, че спонтанната съпротива срещу него е най-силна в първата, където тези идеи говорят много, по-слаба в Русия, където те са по-малко разбираеми, и такава съпротива практически липсва в султанска Турция, където те все още не казват нищо никому.

 

[14] Определението „високи” е, разбира се, условно. То е такова в сравнение с днешните раждаемост и смъртност в развитите страни.

[15] Клод Леви-Строс. Тъжни тропици. Плевен, 1997.

[16] Използването на елементи от Марксовото учение като оръжие на нечия имперска политика може да се разглежда като трета негова функция. В този случай  тя може да се ползва и в пределите на Западната цивилизация – какъвто е случаят с фашистка Италия и нацистка Германия.  Но този случай е извън обхвата на нашата тема.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *