МАКЕДОНИЗМЪТ ПРОДЪЛЖАВА ДА ОБСЛУЖВА СРЪБСКИ ИНТЕРЕСИ

Македонизмът започва с намерението да бъде променено народностното име на част от българите – от “българи” на “македонци”. Макар и свързан с определена географска област – Македония, той е насочен само към българския етнос в нея и няма претенции към останалите. Следователно, този акт не е опит да се изгради една нова нация от различните етноси в тази област посредством обединяването им под едно име, каквато е, примерно,  причината да съществуват националните имена “белгиец” или “швейцарец”. Според македонизма, българите в географската област Македония представляват отделен народ със своя собствена история и традиции, отличаващи ги от всички съседни народи.

Дори само това е достатъчно, за да се отнесем с подозрение към мотивите на това начинание. И наистина, причините за появата на македонизма, неговата рождена дата, както и неговите автори – Сърбия и Русия, по-късно СССР, са добре известни и няма нужда да ги повтаряме. Ще отбележим само някои негови фундаментални недостатъци: той не е инициатива на местното българско население, наложен е отвън със сила и дори териториалната основа на неговите искания страда от значителна неопределеност.

 

ОБЛАСТТА МАКЕДОНИЯ

 

Първият въпрос, който следва да се постави, ако се отнесем сериозно към исканията на македонизма, е за неговият критерий. Какви са признаците, по които трябва да установим кои българи трябва да наречем “македонци” и кои могат да продължат да се наричат със старото си име? Теоретиците на македонизма не дават пряк отговор на този въпрос, но косвено можем да съдим, че македонци трябва да са българите, живеещи в географската област Македония. Това, на свой ред, налага да изясним какво разбираме под това име и с каква територия можем да го свържем.

Когато говорим за древна Македония, обикновено си представяме старата македонска държава от времето на Филип нататък. Но ако трябва да я свържем с определена територия, най-често имаме предвид територията на римската провинция Македония. Това е така, защото македонската държава няма постоянни граници: в продължение на два века тя пулсира от малка област около днешния Солун до границите на Индия и обратно на Балканския полуостров. Едва завладяването й от Рим век и половина преди Христа я затваря в някакви сравнително постоянни граници като римска провинция.

След разпадането на Западната Римска империя и пълната промяна на етническия облик на Балканския полуостров името Македония заглъхва. По време на Първата и Втората българска държава то не се среща нито в документите на официалната администрация, нито в народните апокрифи. Запазено е единствено във византийската терминология като архаизъм и без връзка с първоначалната му територия – което е обичайна практика във Византия. Известно време то се използува като административно име на областта около Одрин. Когато турците унищожават Византия името Македония изчезва от полуострова. То продължава да живее единствено в съзнанието на малцина образовани западноевропейци, познавачи на античността.

Името Македония, както и това на Тракия, биват извадени на бял свят отново по време на гръцкото възраждане и по гръцка инициатива, като израз на мечтите за Велика Гърция. Както знаем, през късната Античност тези провинции са предимно елинизирани и бележат северната граница на разпространение на старогръцкия език. Българите, по това време отворени за  всичко ново и непознато, също възприемат тези имена. В подкрепа на твърдението за гръцка, а не българска инициатива при възстановяването на името Македония говори и фактът, че името на третата римска провинция в българските земи – Мизия, която е била романизирана и, следователно, извън историческите сънища на “новите елини”, не е извадено от забравата. Едва в по-ново време, от стремеж към историческа симетрия, самите българи го използуват, за да конструират троицата “Мизия, Тракия и Македония”, но то никога не добива същата популярност. Дори Коминтерна, обявявайки създаването на новите етноси “македонци” и “тракийци” не се сеща да прогласи и “мизийски” етнос в България.

По ирония на историята, тази гръцка идея по-късно изиграва лоша шега на самите гърци. Днес те попадат в собствения си капан, заложен навремето като историческа претенция към областта Македония, защото се оказва, че и други претендират за същото название, и то не като историческо наследство, а с много по-сериозна заявка – като име на държава, създадена на етническа основа. Нещо, което за сетен път показва колко опасно може да бъде използването на историята за политически цели.

Веднъж възкресено, името Македония неизбежно изисква да бъде свързано с определена територия. Старата римска провинция с това име вече не върши работа – едно, защото това не отговаря на целите на мнозина, второ – защото нейните граници не са известни с точност, и най-важното – административните римски граници в политиката днес нямат никаква друга, освен сантиментална стойност.

Така, не по някаква официална договореност, а в резултат на разнородни обстоятелства, за територия на областта Македония се приема централната част от полуострова, разделена между Гърция, България и Сърбия в резултат на Балканските войни. Нейните граници са определени на различен принцип. За южната и източната той е географски – Бяло море и реките Бистрица и Места. За западната й граница – условно етнически: това е границата между българи и албанци. Но тази етническа граница не е линия – съществува обширна област със смесено население. Затова за такава се приема източната политическа граница на Албания. Северната й граница пък е старата граница на Османската империя до 1912, която е определена по всякакъв друг, но не и етнически признак.

Виждаме, следователно, че това, което разбираме географски под съвременна Македония е резултат на компромиси и случайни събития. Характерът на тази област може да се определи по-скоро като политически, отколкото като исторически обусловен. Тя не е и етнически еднородна. Българското население в нея обитава територията на север от приблизителната линия Хрупища – Солун – Драма. От етнографско гледище това население също не е единно – достатъчно е да кажем, че ятовата граница минава през тази област.

Това сравнително дълго изложение беше необходимо, за да покажем доколко териториалният критерий на македонизма също има случаен характер. Не можем и да очакваме друго от една доктрина, появила се по политически причини  по решение на Коминтерна през 1934 и бързо възприета като заобиколен ход за сърбизация на българското население в окупираната от Югославия част от Македония.

 

МАКЕДОНСКИЯТ “НАЦИОНАЛИЗЪМ”

 

Въпреки това, днес виждаме значителна част от населението на Република Македония да се определя като “македонско” по народност. За да обясним това събитие, трябва да познаваме обстановката на терор и асимилация, на която е подложено населението на Сръбска Македония между двете световни войни. Както казва Михаил Огнянов: “сред комунизираната младеж в Македония под сръбска власт тя (идеята на Коминтерна за македонска нация – б.а.) беше приета най-силно не толкова от вярност към комунизма, колкото като средство за противопоставяне на директната сърбизация”.

Възможността за директна сърбизация изчезна с разгрома на Югославия през 1941. Затова в титова Югославия македонизацията беше официално подкрепена. Както продължава същият автор: “…тази идея изпълни две противоречиви роли: от една страна, запази македонската република от пълна сърбизация, от друга – спомогна за инфилтрирането на Македония със сърбоманство“.

Няма да се спираме подробно върху механизма, с който беше наложен македонизма в Република Македония. Ще отбележим само, че той се опираше на политиката на моркова и тоягата, провеждана под ръководството на югославската комунистическа партия – репресиране, включително убийство, на лицата с българско самосъзнание и поощряване на тези, приели македонско. За нас е важен фактът, че днес виждаме много хора в тази република, които се наричат македонци. И това предизвиква следващият ни въпрос: какво трябва да бъде нашето (сиреч, на останалите българи) отношение към това?

Единственото приемливо отношение, и въобще, поведение в този случай може да бъде само основаното на човешките права. Всеки човек има правото да си избере такова име, както лично, така и народностно, каквото поиска. Лице, именуващо се примерно Иван  Драганов може да промени името си на Хайле Селасие Втори, и след като изпълни необходимите административни формалности, той ще се казва така, без дори да е длъжен да дава обяснения за мотивите си.

При преброяването на населението през 1990 някои хора в Якоруда и околностите, водени от някакви свои съображения, на въпроса “народност” бяха отговорили “ескимоси”. Те имаха право да сторят това, и в официалните документи от преброяването вероятно са били посочени именно като такива. Ако това право им беше отказано, несъмнено и Българският хелзинкски комитет би издигнал глас в тяхна защита.

Но – и това “но” е съществено – това право не води до други права, или казано на правен език, новото име не поражда нови права. В частност, то не задължава околните да ги приемат наистина като такива. Не дава право на преименувалите се да искат от други да сторят същото. Не им дава правото да настояват местният им говор, ако има такъв, да се нарича “ескимоски”. Нито да искат от държавата да им осигури учебници и радиопредавания на ескимоски език, както и безмитен внос на анораци и китова мас от Гренландия.

Ако те и техните потомци продължат да се наричат ескимоси, след едно-две поколения може да се говори за тяхната история. В енциклопедиите тя би започвала примерно така:

“Български ескимоси (да не се бъркат със северните такива!) съществуват от 1990, когато част от местното население се самоназовава с това име”.

И това ще е единствената формулировка, която отговаря на историческата истина.

Такова трябва да бъде и отношението ни към българите в Македония. Ако някой от тях реши да се нарича “македонец”, ние трябва да уважаваме това негово решение. Доколкото той живее в собствена държава, трябва да признаем и нея. Но също така ние трябва да се отнасяме с уважение и към останалата част от историческата истина. В частност, трябва да уважаваме правото и на тези българи, които не искат да променят народностното си име.

Случаите на съзнателна етнотомия, т.е., действия като описаното, на практика са изключително редки по една съществена причина: загубата на идентичност, до което  води това. Човешката идентичност, или отговорът на въпроса: “какво съм аз” е в основата на човешката същност. Националната идентичност е нейна важна съставна част. Нейната загуба е непоносима и за силата на изпитваното страдание можем да съдим по жертвите, които индивидът е готов да понесе, за да я запази. Можем само да си представяме какво са преживели някои българи в Македония, за да се откажат от националната си идентичност. Към тях трябва да се отнасяме като към жертви на тежка политическа репресия, понесена в угода на чужди интереси.

 

ПОСЛЕДСТВИЯТА

 

Отказът от национална идентичност, както видяхме, има тежки последствия. Особено тежки са те в описания случай – когато това става в полза на несъществуваща националност. Когато индивидът емигрира и се натурализира в друга национална държава, той просто сменя националността си и ползва „услугите” на новата си такава. (Макар, че и в този случай пораженията върху идентичността са налице: натурализираният индивид никога не се чувства като кореняк, освен в редките случаи на емигрантска държава като САЩ.) Когато се присъедини към някоя измислена, ескимоска или македонска, народност, той също се отказва от миналото си, но започва да гради новата си национална идентичност от нулата.

Това е мъчителен процес. Никой не би искал учебниците му по история да започват с думите: „македонската нация се създава през април 1934 по решение на Коминтерна”. Което, освен всичко останало, ще бъде и формална лъжа – всички знаем по чие нареждане е вземал решенията си Коминтерна.

Затова е разбираемо желанието на обявилите се за македонци да „произведат” някаква своя история – по пътя на митотворчеството и ”заемането на история” от своите съседи. Има един относително почтен начин за „създаването” на собствена история. Това е преобразуването на регионалната история в национална. Определението „относително” дори би отпаднало, ако не се скрива обстоятелството, че тази история е обща с българската до момента на появата или приемането на македонизма. Така, при един почтен подход към историята, македонската такава би трябвало да започва дори не от 1934, а някъде от 1944 година – защото в предходното десетилетие тя е само партийна, не и национална.

Не по този път върви днешната македонска историография. При „усвояването” на факти от чуждата история тя проявява специфична избирателност.

Илинденското въстание, например, е обявено за връх на македонската национална самоизява. Но за едно друго въстание – Охридското от 1913, в нея не се споменава. От военна гледна точка то е по-мащабна проява от Илинденското. Фактически то е война между ВМРО и Сръбското кралство. Пленени са цели сръбски полкове, Сърбия е принудена да обяви мобилизация, а българи и албанци воюват заедно срещу общия враг – пример, който би могъл да е обединително звено в съвременната македонска държава. За оскъдната македонска история това въстание е цяло богатство. Но Охридското въстание, за разлика от Илинденското е насочено срещу сръбските интереси – и за него не се говори.

Или да вземем друг пример – 11 Македонска дивизия, действала през Първата световна война. Не само войниците, но и командният състав в нея жители на областта  Македония – генерал Златарев от Охрид, полковниците Дървингов от Кукуш, Протогеров от Охрид, Кюркчиев от Прилеп, известният подполковник Дрангов от Скопие. Макар да се нарича дивизия, тя има под знамената си към 35 хиляди души – повече от днешната македонска армия. Тази дивизия се е сражавала за освобождаването на Македония. Тя спокойно би могла да се смята за първата редовна македонска войска, ако по някаква причина Македоно-одринското опълчение не се приеме за такава – също както Българското опълчение се смята за родоначалник на Българската армия. Но тя е освобождавала Македония от сръбска власт.

Подобни примери изобилстват. Българският цар Самуил, например, е „помакедончен” и обявен за македонски владетел – вероятно защото столицата му се намира в географската област Македония. Но тази чест е отказана на Вълкашин и брат му Углеша, макар те да отговарят на същия критерий. Защо ли? Единственото обяснение е, че те са били васали на сръбския крал и това би била посегателство върху сръбската история. Техният наследник Крали Марко също би могъл да стане „македонски” владетел. Но освен, че е герой на българския фолклор, той е и част от сръбския.

Оттук можем да изведем два основни закона на македонизма: 1. За „македонски” се признават само факти от българската история, като същевременно се отрича всякаква връзка между „българско” и „македонско” и 2. При това грижливо се внимава да не се накърнят сръбската история и сръбските интереси.

В тях няма нищо учудващо, като знаем къде и защо е създаден той.

Това е причината в бедната на факти македонска история да се премълчават цели периоди – например, съпротивата срещу трите десетилетия сръбска окупация, която окупация си е чист колониализъм. Мара Бунева, македонската Шарлота Корде, убила палачът на Скопие – Прелич, би била национална героиня в една държава, създадена при други обстоятелства. Вместо това паметникът й в Скопие бива системно разрушаван. Затова пък върху трите години българско управление е изградена цяла епопея – въпреки, че съпротивата срещу него не е на национална, а на чисто партийна основа.

Всичко това показва, че македонизмът си остава оръдие на сръбските интереси. Въпреки, че целите, които той е обслужвал, отдавна не съществуват – нито Македония вече е сръбска, нито българите в нея би трябвало да се страхуват да се нарекат такива – той продължава да мърда и пухти като стар парен локомотив.  Парадоксално е, че за поддържане на македонска национална идентичност днес се използува такъв морално остарял и предназначен за други цели инструмент.

В интерес на истината, днес се наблюдават опити да се излезе от рамките на чистия сърбомакедонизъм. „Помакедончването” на Александър Македонски е (засега?) единственият пример. Той не принадлежи на българската история и това е нарушение на споменатата по-горе точка първа. Единственото основание за претенциите към него е определението „македонски” към името му. Но това ни изправя пред редица нови положения. Защо, например, не се предявяват претенции на същата основа към византийския император Василий I Македонец, както и към цялата основана от него Македонска династия? Това би дало така необходимата приемственост на македонското съществуване през средните векове. От друга страна, представител на тази династия е и Василий II, наречен Българоубиец. Това обърква нещата и замирисва на интелектуална шизофрения.

Затова радетелите на македонизма предпочитат да се придържат към „класическата” му сръбска форма, вероятно водени от принципа „Dura lex, sed lex“. И в двата случая, обаче, това води до криза на идентичността у населението на Македония от български произход, последствията от която са ужасяващи и необозрими. Можем да ги обобщим с думите на Едмънд Бърк, казани по съвсем друг повод, но изцяло приложими към днешното положение в Република Македония:

„Хората, които не обръщат поглед към предците си никога не ще помислят за своето потомство”.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *