МАКЕДОНИЯ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И ПОЗИЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ

Преди да навлезем в темата по същество ще огласим някои основни положения от областта на нашето изследване, които приемаме за аксиоми. Върху тях ще градим по-нататъшното изложение. Ето ги:

(1) Нацията е въобразена конструкция.

(Ако ви се струва, че от това терминът „нация” олеква, спомнете си, че всички обществени институции са такива конструкции. Но това не им пречи в понякога те да са по-устойчиви от ред природни дадености.)

(2) Езикът е диалект с войска и полиция.

(Това иде да каже, че със средствата на лингвистиката можем да определим само понятието диалект. Определението що е език е повече политическо, отколкото езиковедско.)

(3) В нашия либерален век не можем да забраним появата и осъществяването на колективни фантазии, включително и създаването на нови нации. Стига, разбира се, това да не нарушава нечии чужди права.

А сега да продължим по същество.

Когато едно такова колективно желание за обособяване като нация обедини достатъчен брой индивиди, те започват да изграждат свои структури. Това е признакът, че у тези индивиди има наченки на национално самоосъзнаване. Когато тези структури бъдат създадени, то, наличието на националното самоосъзнаване, се превръща във факт. А фактът вече не е въобразена конструкция. Той не зависи от ничия воля и се приема като синоним на истината. Фактите стоят забити като гвоздеи във времето и са нашата историческа координатна система.

(Не е задължително тези структури да включват независима държава. Съвременната българска нация, например, е изградила свои икономически и общински институции, образователна система, църковна независмост, дори въоръжени сили и парламент, преди да добие собствена държавност.)

Сега можем да разгледаме фактите около появата на македонско национално съзнание, довело до създаването на македонска нация и език.

Появата на етнонима „македонец”, дори теоретично, не може да се допусне по-рано от 19 век. По простата причина, че частта на света, която днес се нарича Македония, не е се е казвала така поне от времето на Първото българско царство насам. Забравеното антично име Македония е изтупано от прахта и вкарано в употреба от зараждащият се гръцки национализъм. По този начин (както и с географското име Тракия) той заявява своите исторически претенции към тези части на полуострова. Българите в двете области се хващат на въдицата и също започват да употребяват въпросните имена.

(Подобни действия, насочени към бъдещето, не винаги дават очаквания резултат. Век и половина по-късно в тази област се появява население, приело терминът „македонец” като етноним. Официалното ползване на името Македония от Гърция означава и признание на претенциите на това население към цялата географска област. Гърците са стъпили в собствения си капан.)

Но появата на местно име, естествено, не означава поява на нов етнос. До средата на 20 век определението „македонец” означава просто „жител на географската област Македония“. По този начин македонец по произход е и Ататюрк. Като добавим, че границите на тази географска, област винаги са били неясни и, в частност, не могат да бъдат обяснени с някакъв диалектен континуум, условността на това определение е очевидна.

Първото предложение думата „македонец” да бъде ползвана като етноним идва от сърбина Новакович. Но днешните идеолози на македонската национална идентичност не обичат да им напомнят този факт, затова ще го прескочим и ние. Като пренебрегнем спорната фигура на Кръсте Мисирков, чиито идеи не оставят исторически следи, следващото предложение е това на Коминтерна от 1934 г.

Както виждаме, и двата опита са плод на външна инициатива, предизвикана не от нуждите на населението на тази географска област, а от външни политически интереси. Дори на заседанието на АВНОЮ в Яйце през 1943 г., където се решава устройството на евентуална бъдеща Югославия, положението е същото. В заключителния му документ са изброени като съучредители „органите на народна власт” от Сърбия, Хърватия, Словения, Босна, Черна гора и дори от Новопазарския санджак. Единствено Македония е представена от някакви „инициативни органи за създаване на антифашистко вече за народно освобождение на Македония”, т.е., от никой.

Едва през август 1944 се появява първата структура, застъпваща тезата, че съществува македонско национално съзнание – така наречената АСНОМ. Колкото и непредставителна да е тя, в сравнение с такава мощна организация на българското население, като ВМОРО (АСНОМ е учредена от шестдесет делегата, всеки от тях избран, по официални данни, от 5-6 човека, тоест, събранието изразява волята на няколко стотин човека), колкото и трудно е да се абстрахираме от външните интереси в случая (учредяването е изпълнение на решенията на АВНОЮ от предходната година), това е първи факт на структура, застъпваща македонско народностно съзнание.

Така в края на Втората световна война и като резултат от нея започва да се формира македонска нация и македонска държава. Тъй като македонски етнос не съществува, това формиране става на основата на българското население във Вардарска Македония. Това не е необичайно. От многото примери на държави, образувани не на етническа основа, ще посочим само един европейски – Белгия.

След казаното дотук можем да констатираме следните факти:

(1) Македонска нация съществува. Можем да посочим началото на нейното създаване с рядка точност: 1945 г. сл. Хр.

(2) Наличието на македонска държавност дава възможност един диалект от Вардарска Македония да бъде обявен за македонски език.

(3) Гражданите на тази държава, които са се обявили за македонци, имат пълното право да го сторят. Но не и да принуждават други (дори и други граждани на същата държава!) да правят това. В частност, те нямат право да екстраполират положения и термини от собствената си история назад във времето и извън границите на собствената си общност. Или, казано на прост език, да крадат история.

Ако лице, което в определен момент от живота си е станало американец и е сменило фамилята си на Джоунс, претендира, че всички негови предци до девето коляно също са американци, говорили са английски и са носили същата фамилия, в най-лошия случай ще се усъмним в неговото душевно здраве. Но когато същото се върши от държавна структура, то вече е опасно. И е естествено да срещне противодействие от засегнатите страни.

Политиката на България към държавата с последно име Северна Македония е напълно коректна. След като е признала македонската държава (при това първа в света!), тя е извървяла своята част от пътя. Признаването на държавата означава и признаване на нейното право да създава собствени нация  и език. От тук нататък българските задължения се състоят само в спазването на историческата истина. В частност, наличието на официален език в републиката не противоречи на обстоятелството, че този език е изграден на основата на български диалект. Посочването на този факт от БАН не е политически, а научен акт и не означава непризнаване на езика. И няма никаква нужда тези и други истини да бъдат доуточнявани и препотвърждавани от някакви междудържавни комисии от историци. Достатъчно е да се посочат горните факти, означени с (1), (2) и (3).

***

А сега нека напуснем полето на общите принципи и минем към частното. Само чрез него можем да разберем ставащото в тази част на света.

Създаването на държавност и нация е сложен и бавен процес. Дори при наличието на обособен етнос процесът на самоосъзнаване като народ отнема време. Трябва идеята да обхване критична маса от населението, за да я изрази то чрез съответните структури. В случая с Македония процесът протича на теория светкавично: за един ден е осъществена македонска народност и македонски език. Бързината, с която става това, се дължи не на някакъв обществен натиск, а на интересите на новата титова Югославия. Защото наличието на македонска държавност е резултат от Втората световна война. Македония се създава като протекторат на тази Югославия. В същото време и България се превръща в протекторат на СССР и няма възможност да влияе на процесите в Македония.

Преди малко споменахме Белгия като пример за създаване на нова държава от нищото. Ще продължим с аналогиите. Белгия се създава на основата на два етноса – фламандци, които са холандци с католическа вяра, за разлика от останалите холандци, които са протестанти, и французи. Тоест, противопоставянето тук не е на етническа, а на религиозна основа. При създаването на македонска държавност противопоставянето с България също не е на етническа, а на партийна, т.е., пак религиозна основа. Това е отразено дори в името на организацията-основоположник: Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония. (Неизкушеният читател би се зачудил с какво пречи идеологията на Мусолини на македонската държавност. В действителност на комунистически жаргон „фашист” означава просто „некомунист”.)

Трябва да се отнесем с разбиране към положението на населението във Вардарска Македония. До 1941 г. тя е колония на сръбска Югославия, при това много лош вариант на такава. На местното българско население е забранено да изразява народността си и официално е обявено за сръбско. То трябва да кръщава децата си със сръбски имена и да ги обучава на сръбски – език, който те не разбират. Неспазването на тази забрана води до тежки наказания.

Едно от по-леките наказания: сръбски офицер бие българин, който публично заявява, че е такъв. Велес, февруари 1913.

Разпадането на кралска Югославия и присъединяването към България предизвиква въздишка на облекчение. Но с края на войната кошмарът сякаш се връща. И когато става ясно, че новата форма на зависимост няма да е колония, а само протекторат, че населението ще може да говори свободно на своя език при условие, че го нарича „македонски”, етнонима „македонец” се приема като спасение от предишното състояние. Това обяснява бързото му налагане.

Разбира се, има и съпротива. Некомунистическите противници на македонизма са превантивно избити, затворени или прогонени от страната. Между комунистическите му привърженици също има една част, която не приема македонизма. Тя храни надежди, че постигането на независима македонска държава е възможно. Това са например хората около председателя на местния законодателен орган Методи Андонов. Той настоява за конституционно гарантирана възможност Македония да излезе от Югославската федерация. След това остава жив още известно време, но го прекарва в затвора.

Но националната идентичност е важна част от човека. Когато той не може да изведе корените си повече от две поколения назад, се чувства ощетен. Това се превръща в проблем за тези, които са приели македонската си идентичност искрено. И води до опити да се компенсира това чувство за малоценност по какви ли не начини. Понеже положителните примери от историята са оскъдни, важен идентификационен фактор става разграничаването – колкото по-малко българин, толкова повече македонец. Друг такъв опит е споменатата по-горе екстраполация на македонизма в миналото. Зографското евангелие се обявява за литературен паметник на македонския език. Омонимите „македонец” като „жител на антична Македония” и „гражданин на РМ” се използват като доказателство за идентичността между двете. Търсят се македонски малцинства в други страни. И т.н.

Оттук става ясно защо създаването на нови нации и езици, въпреки лесния на пръв поглед начин, не се практикува често.

***

България не е заплаха за Република Македония. Напротив, тя е единственият ѝ съсед, който не гради отношенията си с нея на конюнктюрни начала. Дори самото българско присъствие е от полза за младата държава. Ще припомня само един всеобщо премълчаван факт: Македония е еднствената югорепублика, от която при разпадането на Югославия сръбската армия се изнесе без да гръмне пушка. Защото зад гърба си Македония имаше нещо, с което другите републики не разполагаха.

Причината за това отношение е сантименталното чувство, което  българското общество храни към Македония. Днес, в резултат на същото това чувство, българите са раздвоени. Една част от тях смята, че членството на Македония в ЕС трябва да бъде подкрепено безусловно. Това ще сближи населението на двете страни, смятат те, и противоречията между тях ще намалеят, а може би и ще се изгладят с времето. Поставянето на условия може да отблъсне Македония и да я накара да търси бъдещето си в други политически проекти. Друга част настоява, че сега е решаващият момент да се наложи историческата истина и ако това не се направи, то разделението ще продължи и ще става все по-голямо.

Не мога да кажа кой от двата пътя е правилен. Както показва горният пример с Гърция и името Македония, такива насочени към бъдещето решения често имат неочакван резултат. Повече яснота по въпроса могат да внесат хора, запознати с вътрешната обстановка в Република Северна Македония, и първото име, за което се сещам, е на журналиста от Скопие Виктор Канзуров.


Но, разбира се, има неща които са ясни и безспорни и първото от тях е, че не може да се търси македонско национално съзнание преди средата на 20 век. Това трябва да бъде формулирано като основа на българо-македонските отношения и то прави излишни всякакви комисии от „специалисти”, решаващи проблемите на парче.

Вторият ясен факт е, че една част от населението на Македония е предпочело да запази българското си самосъзнание. Колко голяма е тази част не може да се каже с точност, защото изявата на такова самосъзнание там се преследва. Тези хора имат поне толкова право да се наричат българи, колкото и другите да се наричат македонци и България трябва безусловно да защити това им право.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *