МАЧО

“Защо мъжете в България приличат на торуци?”- попита една жена, живяла дълго зад граница и току-що завърнала се в България.

Седяхме около масата на чай и приказки – нейни познати и тя, събрали се да я видят след дълго отсъствие. Ако разделим условно жените на две половини, тази жена, макар и не в първа младост, определено би попаднала в по-привлекателната такава. Дори в горната й част. В тази част, на която мъжете са склонни да отделят даже повече внимание, отколкото е необходимо. Въпросът й явно не беше предизвикан от незадоволеност  или обида към другата половина на човечеството

Но в останалата част от присъствуващите жени той не предизвика интерес. Само едно младо момиче, което имаше приятел чужденец, и по тази причина скоро беше се завърнало от Австралия, отбеляза колко красиви мъже се срещали там по улицата. Даже й се искало да се обръща подир тях.

В съзнанието ми този полувъпрос-полуконстатация предизвика незабавна асоциация, защото досущ буквално повтаряше нещо, прочетено дни преди това в някакъв вестник: наблюдение, споделено пак от човек, току-що завърнал се след дълго отсъствие от България. Отишъл на морето и попаднал на плажа, той бил поразен от гледката на красиви жени и отвратителни, лежащи до тях мъже. Нещо подобно можете да видите по Анимал планет в колониите от морски слонове: дребни, грациозни женски с красиви муцунки и три пъти по-големи, безформени мъжки с безумен поглед и някакъв отвратителен израстък на носа.

А когато едно съобщение бъде потвърдено от независим източник, то най-вероятно е вярно.

За разлика от моята позната, човекът даваше и обяснение на явлението. В България  мъжът е господар, а жената свири втора цигулка, казваше той. Бидейки в подчинено положение, тя е принудена постоянно да полага грижи за себе си, за да изглежда красива. Докато господствуващото положение на мъжа е добър повод той да не се грижи за външния (и не само за външния) си вид. Когато човек не се грижи за себе си, най-вероятният резултат е, че ще заприлича на торук.

Това е същността на така нареченият мачизъм. Испанският произход на термина не бива да ни заблуждава. Явлението е също толкова типично за частта от света, започваща от Балканите и губеща се на изток в дълбините на Азия, колкото и там, където е получило името си – Латинска Америка. Разликата е, че тук то е значително по-старо.

Балканският мачизъм е цивилизационно обусловен. Когато човек, напуснал района дори само за няколко дни, прекоси на връщане унгарско-сръбската граница в посока България, го усеща почти физически, както се усеща въздушната завеса пред входа на голям магазин. Не съм специалист и не мога да кажа докъде той е присъщ на собствената ни цивилизация и каква част от него е привнесена от османската култура. Във всеки случай, сплавта е органична.

Балканският, и в частност, българският мачо се познава лесно. През студената част на годината той обича да ходи по анцуг. През топлата често може да бъде видян по потник и къси гащи. Те откриват наднормено тегло и прасци като мраморни балюстри. Най-честата мисъл, която може да се прочете в погледа му, е мечтата за ракийката и салатата по време на футболния мач довечера.

Тази външна проява на мачизъм можем да наречем пасивна. Редом с нея и все по-често се наблюдава и активната й разновидност. Носителят й е облечен в провиснали гащи с къси до под коленете крачоли и дъно малко над тях. Често от гащите висят и се влачат презрамки, чието единствено предназначение като елемент от облеклото е да създават впечатлението, че собственика им току-що е излязъл от нужника. Това облекло, като правило, се носи с обръсната глава и набола неколкодневна брада.

Основната цел на този външен вид е да предизвиква отвращение. При това екземпляри, които имат някакви вродени недъзи, като ръбове, белези или гънки по черепа, ползуват некоректни предимства пред останалите. С него носителят му иска да каже нещо като:

“Аз съм венецът на творението. Толкова съм велик, че дори мога да си позволя да изглеждам отвратителен,  без това да поколебае моето господство”.

И така нататък.

Този тип на самопредставяне, в частност остриганата глава и четиридневната брада, е на почит дори в най-високите етажи на обществото. Вижте, например,…хайде да не  ги изреждам, защото се сменят постоянно, но ме разбирате.

Човек би искал да е гигант, казва Хашек, ала е нищо и никакво лайно. По същият начин и носителят на този образ може да казва каквото си иска, но в действителност си е чист торук. При това не само външно, но и вътрешно. Защото вътрешният мир на човека се изписва на външността му много по-ясно, отколкото всички ние бихме искали.

Мачизмът е отрицателно явление дори само от гледна точка на човешките права: агресивните мъже в активна възраст са малцинство във всяко общество. Те несъмнено са необходимите доставчици на някои специфични продукти, като мускулна сила или семенна течност, но днес това не е основание за господство. Наличието на цивилизация предполага пропорционално застъпена роля и на някои други, по важни качества.

Кенет Кларк, авторът на популярната преди години телевизионна поредица “Цивилизацията”, намира отношението към жената за важен цивилизационен фактор. Той казва:  “Смятам, че за цивилизацията е абсолютно съществено женското и мъжкото начало да се намират в равновесие”. Той твърди, че можем да установим степента на цивилизованост на едно общество дори само ако погледнем неговите изображения. То е толкова по-цивилизовано, колкото по-често в тях срещаме образи на жени.

Понеже порнографията е останала извън неговия поглед, трябва да допълним: и по това как те са изобразени. Защото в днешното българско общество образите на жени изобилствуват. Погледнете само някоя вестникарска сергия: като изключим National geographic, няма да видите корица на списание без образа на разголена жена. Или вижте рекламите по улиците.

Но жените там са изобразени изключително като задници. Извън сексуалното от тях  не се вижда нищо друго. Тоест, те пак са третирани от мачистка гледна точка.

Следователно, мачизмът е недостатък на цивилизацията, която го изповядва. Същевременно, бидейки част от нея, мъчно можем да си представим как той може да бъде преодолян или елиминиран. Теоретично жените в България лесно биха могли да се справят с него – достатъчно е само да хванат юздите в ръце, като променят изискванията си към своите партньори. На практика те не го правят – вероятно са свикнали със съществуващото положение или дори то им харесва. Забелязват го само тези, които са били известно време извън страната.

Тук можем да бъдем запитани, и то с основание: какъв е смисълът на този текст, щом той не предлага решение на проблема?

Тези, които разбират от медицина, знаят, че поставянето на правилна диагноза, и дори само потвърждаването й,  са важна част от процеса на лечение. Нещо повече, тя дава възможност на всеки да поеме лечението си сам. При заболяването, наречено мачизъм, самолечението не е опасно – дори, изглежда, то е единственият ефикасен начин за справяне с болестта.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *