НАЦИОНАЛИЗЪМ И КУЛТУРА

Национализмът в чистия си вид е религия – една от религиите, появили се в секуларизираната Западна Европа през 18 век на мястото на изтиканото в ъгъла християнство. Той е парадоксално следствие от демократичните идеи на времето си. И наистина, не можем да проповядваме свобода и равенство, без да признаем правото на всеки народ да има, ако пожелае, своя собствена държава.

Национализмът обожествява “колективната мощ на определено човешко съобщество…Той не е нова религия, а възродена стара. Това е религията на античните градове-държави.”(Тойнби). Широкото си разпространение национализмът дължи на едно свое неочаквано качество: той не се възприема като чужда, внесена отвън идея, каквато всъщност е. И наистина, (нека вземем най-близкия пример) не е ли идеята за българска нация, живееща в собствена държава, най-българската идея, която можем да си представим? Заменете, обаче, прилагателното “българска” с някое друго и ще опишете всеки друг национализъм.

Горният пример показва още нещо: под името “национализъм” се крият множество отделни национализми – малки, взаимно отричащи се една друга религии, на брой поне толкова, колкото нации има по света. Макар и в упадък под натиска на глобализацията, днес фанатичният национализъм продължава да е една от господстващите световни религии.

Добро или лошо е това? Единодушни сме в оценката на войните и другите бедствия, причинени от национализма през последните два века, но ако той не съществуваше, същите или подобни държави щяха да водят войни в името на някаква друга религия, а религиозните войни винаги са ужасни. Съмнително е дали едно общество може да просъществува дълго без религия. Както виждаме в нашия случай, опитът да бъде отстранена една такава – християнството, веднага е довел до възтържествуването на друга.

От интелектуална гледна точка обектът търпи повече критика. Ако сравним една висша религия като християнството, което проповядва единство на човечеството и спасение за всички, вярващи и невярващи, с примитивната, езическа по същество, религия на национализма, виждаме колко голяма крачка назад е направена. Национализмът е ограничен дори в пространството: върховната истина “нацията А над всичко” важи до някаква граница, отвъд която е в сила друга върховна истина: “нацията Б над всичко”.

От друга страна, национализмът съществува обективно и ние не можем да не се съобразяваме с това. Той е една от спойките на обществото и основна съставка на човешката идентичност. Деградирането на националната идея в едно общество неизбежно го прави жертва на друг, по-силен чужд национализъм с всички произлизащи от това тежки последици. Само един пример: Република Македония, където пораженията върху националното съзнание на македонските българи (нанесени с чисто физически средства, като, например, системното унищожаване на носителите на националната идея) позволиха на сръбския национализъм да превърне последните в едно население с разколебана идентичност. Днес това население отново е застрашено, този път от автентичния албански национализъм, на който то не може да противопостави равностоен “македонски” такъв.

Как тогава да балансираме между посочените плюсове и минуси на явлението? Можем да постъпим прагматично, като следваме една идея на писателя Антон Дончев (когото  не харесвам като писател, но ценя тази му мисъл). Той сравнява национализма с кръвната захар. Когато равнището на кръвната захар у даден индивид е много ниско или много високо, той боледува и може дори да умре. По същия начин много ниското, както и  много високото равнище на национализъм у индивидите, а от там и в обществото е опасно, защото причинява съответно национален нихилизъм или войнствуващ шовинизъм. Нормалният човек трябва да поддържа едно оптимално равнище на национализъм, така, както поддържа нормалното си равнище на кръвната захар.

Оптимално ли е това равнище в днешното българско общество? Преди да отговорим, ще отбележим, че то, за разлика от кръвната захар, не се поддържа автоматично, а изисква съзнателни действия от страна на индивидите. Този своего рода „просветЕн национализъм“ предполага достатъчна култура, за да може индивида критически да усвои и артикулира националните ценности. С други думи, само културният човек може да бъде и добър националист. И наистина, само просветеният национализъм може да доведе до културно превъзходство над другите нации. Алтернативата е постигане на превъзходство чрез сила. Не бих съветвал да го опитвате.

Българското общество рядко е страдало от наднормен и често – от недостатъчен национализъм. Това, което безпокои днес, е не толкова недостига, колкото ниската култура на изповядвания национализъм. Ето някои примери от практиката:

Антиамериканизмът  не е проява на национализъм. Той е цивилизационна омраза, насочена към водещия представител на чужда, по-успяла от нашата, цивилизация.

Антисемитизмът също не е проява на национализъм. Това е най-вече                                                                                   компенсаторно действие на лица с комплекси, които по този начин реагират на собствената си непълноценност.

Не е проява на национализъм и защитата на ядрената енергетика в България. Това е въпрос изключително от областта на икономиката и околната среда.

Но и трите днес присъствуват в репертоара на всеки, наричащ се у нас “националист”.

Коректността изисква да обясним и какво разбираме под национално отговорно поведение. Тук не можем да изложим системно и изчерпателно националните приоритети, защото това би означавало да разработим  цяла национална доктрина. Но можем да посочим някои.

Национална ценност е, например, образованието. Доброто образование прави нацията богата и силна.

Национална ценност е околната среда. Съхраняването й позволява на членовете на нацията да живеят по-дълго и по-качествено.

Национална ценност е езикът. Недоброто му познаване е непатриотична проява, а неправилната употреба, немарата към него и всяческото му изкелефещване са равностойни на  национално предателство.

Национална ценност е възможността всички народностни групи в нацията да живеят в разбирателство и мир, защото се ползуват с равни права не на книга, а в съзнанието на мнозинството. Противопоставянето на тези групи една не друга, каквото беше т.н. “възродителен процес ”е национално предателство.

И, в частност, понеже заговорихме за енергетика, национална ценност е възможността страната да има алтернативни доставки на енергоносители. Привързването към един доставчик, пък бил той и Русия, също е национално предателство.

Дори само от казаното до тук се вижда как не е просто и лесно да се води национално отговорна политика и как дори държавната машина не може да се справи с проблема, ако не е подкрепена от цялото общество. Но пък е много просто и лесно да се увиеш в националното знаме, да напсуваш циганите, евреите, американците, масоните, глобализацията и световния заговор срещу България (в тази поредица обикновено прави впечатление странното отсъствие на Русия и нейните производни), и да тръгнеш да търсиш българи в Памир.

За съжаление, точно с такова поведение се свързва днес  в българското масово съзнание  понятието “националист”. Национализмът  е превърнат в почти неприлична дума и е оставен в ръцете на хора с ниска култура и/или нечисти намерения.

Това положение се възпроизвежда и в политическата практика. Редно е всяка една българска партия да бъде и националистическа, доколкото, поне на думи, поставя националните интереси над партийните. На дело с това име се кичат маргинални партии като сбирщината, наречена “Атака”.

Или да вземем такава почтена организация, като ВМРО. Нейната основна цел, както е записано в устава й, е решаването на македонския въпрос. От известно време ръководството й е регистрирало политическа партия със същото име и целия човешки и финансов ресурс на организацията се хвърля в борба за избиране на общински съветници. Как чрез участие в общинските съвети ще се решава македонския въпрос? Никой не обяснява. Очевидно е, че националният елемент тук се използува само за парлама.

Причините за това състояние на българския национализъм са много, но една от основните е ерозията на националното чувство, причинена от дългогодишното господство на една друга идеология – комунизма. Взаимодействието между комунизъм и национализъм е интересна тема и заслужава специално изследване. Тук ще споменем само какъв е краят на процеса. Днес, когато комунизмът е загубил обществена подкрепа, той отчаяно търси съюзници и един от тези, към които се обръща, е старият му враг – национализма. Това не е нещо ново. Крайният резултат от едно такова взаимодействие, когато то е успешно, вече сме го виждали. Нарича се националсоциализъм.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *