НЕЩО, КОЕТО НЕ ПОМНИМ

Отвреме-навреме чета и леви вестници. И тези дни в един такъв, минаващ за интелектуален, а в същност чисто криптокомунистически, попаднах на интересна статия за Парижката комуна.

Авторът се възмущаваше от това, че напоследък годишнината от тази комуна била напълно забравена. С добре организирано интелектуално възмущение, съдържащо позоваване на Хегел  (едно време щеше да е Маркс, но сега някак не иде) и пр., той се опитваше да ни внуши, че това било  израз не на какво да е, а на нашия духовен упадък. Защото някои от някогашните престъпни посегателства на комунарите към държавата днес изглеждали очевидни и разумни норми. Например:

Децентрализация и общинско самоуправление с мандатно избрани представители

Отделяне на църквата от държавата

Забрана на нощния труд за деца

Безплатно задължително основно образование

Равенство на родените в брак и извън брака деца

Право на работниците да притежават и управляват напуснатите от собствениците фабрики

и така нататък.

Това било платено с кръвта на 30 000 избити и хиляди заточени.

И, за да ни накара да се засрамим, накрая авторът прилага целия текст на Ботевия „Смешен плач” – текст, писан в защита на Комуната.

Отначало ми стана смешно. Представих си как дължа безплатното си основно образование на мъчениците от Парижката комуна. После се замислих. Манипулацията, на която ни подлага авторът, е стара – може би колкото света. И продължава да се ползва, защото очевидно продължава да върши работа.

Авторът се опитва да ни убеди, че Парижката комуна се е състояла, за да осъществи казаните по-горе цели. Или, както е прието да се казва, в тяхно име.

Докато в действителност, Парижката комуна е обикновена гражданска война, предизвикана от кризата,  в която изпада френското общество по това време. Самата криза пък е резултат от поражението, понесено във войната с Прусия.

Причина за всяка гражданска война, както и за всяка война изобщо, е борбата за власт, и по-точно – за преразпределение на властта.

Никой не би тръгнал да мре заради децентрализацията и общинското самоуправление. Нито за равенството на извънбрачните деца с родените в брак. Както и никой не би убивал никого, само защото последният иска децентрализация и общинско самоуправление. Властта е примамката, която може да накара огромен брой хора едновременно да рискуват здравето и живота си – и  голяма част от тях да се лишат от него в битка с други хора, решени на същото. Властта като цел.

И понеже открай време, кой знае защо, се смята за неприлично да желаеш властта само заради самата нея, всеки, който се е запътил натам, обявява, че я желае не като цел, а само като средство за осъществяване на еди какво си. И ще я захвърли веднага, щом го осъществи. Само по себе си се разбира, че това еди какво си трябва да е нещо, желано ако не от мнозинството, то поне от порядъчно множество люде.

(Само по себе си се разбира и че взелият властта никога няма да я захвърли, следователно никога няма да обяви заявената цел за постигната.)

Тези правила действуват без изключения от най-дълбока древност. Имало едно време, например, един византийски император, Лъв III. Той дълго гледал с лошо око на богатствата и властта, притежавани от църквата – богатства и власт, съизмерими с неговите собствени. И накрая решил да й ги вземе. Само че не върви да кажеш на църквата: „Я ми дай парите и властта си!”

Затова императорът обявил изобразяването на светци и почитането на икони за идолопоклонничество. И че това идолопоклонничество трябва да се изкорени.

Трябва да признаем, че идеята е сполучлива. Ако църквата приемела тезата му, щяла да изпадне в криза, защото иконопочитанието е в основата на църковната служба. Ако я отхвърлела, това щяло да бъде прекрасен повод да й се извие врата.

Естествено, по-голямата част от духовенството не приело идеята му. И започнало едно грабене на манастири и изтребване на монаси. Но не користи ради, а само заради чистотата на вярата, разбира се.

Идеята на Лъв III е духовита, но не трябва да мислим, че това е задължително. За повод и оправдание в борбата за власт може да послужи какво ли не. Векове по-късно пред подобна необходимост се изправя председателят Мао. Провалът на политиката му на „Големия скок” дава смелост на партийната върхушка да оспори властта му. За да се справи с нея, Мао започва нещо, наречено от него „културна революция” – термин изключително неподходящ, защото кампанията е свързана с масово унищожаване на културни ценности. Въпреки това идеята върши работа и с цената на множество човешки животи и унищожена култура  той остава на поста си още няколко години.

Но да се върнем към Парижката комуна. Като параван на борбата за власт там също са избрани някои популярни в обществото идеи, между които и гореизброените. Доколко те не са заслуга на Комуната личи от факта, че по-късно някои от тях – които са се оказали разумни – са осъществени и от нейните противници. Други, като собствеността на работниците върху фабриките, са се оказали безпочвени и са изоставени.

А патосът на Ботев в защита на Комуната е съвсем разбираем. Самият той се бори – все още не за власт, а само срещу властта на цяла една империя – и единственото оръжие, с което разполага, са две ръце и една воля. Примерът с Комуната, който показва как друга една империя, изглеждаща още по-непоклатима, може да бъде притисната в ъгъла от такива като него, не може да не го въодушеви. Но той е въодушевен от гледката, не от идеите. Неговите идеи са други. Той не се бори за правата на извънбрачните деца, а за независима българска държава.

Ботев не доживява до момента, когато би могъл да се бори за властта като цел – и това е една от причините да го уважаваме толкова. А също така и основателна причина да не го използуваме за партийни нужди. Що се отнася до обществото, то отказът му да издига на пиедестал събития като Парижката комуна говори най-вече за неговата зрелост

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *