Глобалното затопляне, което не съществува

От някое време България има министър на околната среда, който е на мнение, че глобално затопляне няма.

От една страна това е добре – министър със собствено мнение по даден въпрос. Неговият висшестоящ, министър-председателят, например, споделя всички възможни мнения по въпроса, някои от които взаимно изключващи се. От друга – не е съвсем добре. Ще обясним защо.

Глобалното затопляне се причинява от явлението, наречено парников ефект. Тук няма да обясняваме нашироко що е това парников ефект, интересуващите се, особено тези със собствено мнение, могат да се обърнат към специалната литература. Ще го опишем с едно изречение: ако количеството въглероден двуокис (и/или други парникови газове) в земната атмосфера се увеличи, тя ще се затопли.

Парниковият ефект е физическо явление. Физическите явления имат едно общо свойство: те не се влияят от хорското мнение. Било е време, когато, по общоприето мнение, слънцето се е въртяло около земята. Това никак не е повлияло на нейното движение около слънцето.

И още един пример. Физическо явление е фактът, че топлината се движи от по-топлото към по-студеното тяло. Ако сложим чайник с вода на горещата печка, водата в него ще се затопли, дори и ако някой смята, че това няма да стане, или че тя ще изстине.

Затова в случая няма място за мнения. Науката, както знаем, не борави с мнения. Предпазливи такива могат да се изказват само върху подробности от процеса. Например, с колко градуса ще се повиши земната температура ако съдържанието на въглероден двуокис се удвои. Но, за да бъде такова мнение компетентно, не  е достатъчно носителят му да е климатолог. Точният отговор иска достатъчно познания в много области на науката, т.е., интердисциплинарен подход. Като знаем колко малко са учените, способни да вдигнат глава над собствената си научна ясла, става ясно че и тук възможността за верен отговор е по-скоро хипотетична.

И, понеже количеството въглероден двуокис (и други парникови газове) в атмосферата се увеличава, парниковият ефект действа с пълна сила. Чайникът е сложен на печката. А понеже това количество се увеличава като следствие от човешка дейност, предлагането на мнения по въпроса, подкрепени с неотразими доводи от вида: ”когато дядо ми е бил млад, през лятото също е било горещо” е не само глупост, но (ако носителят на мнение е и министър) и на престъпна безотговорност.

Но да оставим министъра настрана. Той ни трябваше само за раздъвкване. По-интересният въпрос е: защо хора, които не биха пипнали с пръст нагорещена печка, така ревностно отхвърлят възможността за глобално затопляне? Очевидно това е така, защото печката е част от всекидневния опит на всички, докато малцина разбират от парников ефект.

Мненията по отричане на глобалното затопляне биват различни:

– „няма никакво глобално затопляне. То е измислено от хора, гонещи някакъв користен интерес – материален или политически”.

– „глобално затопляне има, но то не е причинено от човешка дейност, а е естествен процес. Но това се използва от хора, гонещи някакъв користен интерес”…

– (агностици) ”не знаем дали има или няма глобално затопляне, но заплахата от него се използва от хора, гонещи..” и т.н.

Можем да открием още комбинации, напр., „глобалното затопляне е нещо добро, защото ще спестим от парите за балтони, но..” или „няма глобално затопляне, а глобално захлаждане, но..” и пр. Виждаме, че единственото, което ги обединява е възражение от морално естество – заплахата от глобално затопляне се ползва за нечестиви цели. Но това е външно по отношение на проблема възражение, или, както обичат да казват адвокатите, не е по същество. Ако те (не адвокатите, а отрицателите) се окажат неправи, (а, чисто теоретично, от толкова разнопосочни становища най-много едно може да се окаже вярно), ако глобалното затопляне причини катастрофа, каква полза от моралната им позиция?

Откак свят светува, хората се опитват да извлекат лична полза от всичко. Дори и Божието име се ползва за користни цели. Действително, всички лица, предупреждаващи за опасността от глобално затопляне, преследват и нещо лично. Можем да ги разделим грубо на три:

– лица, преследващи материален интерес, напр., производителите на възобновяеми енергийни източници, или електромобили. Те желаят да изместят от пазара производителите на изкопаеми горива и на автомобили, задвижвани от двигател с вътрешно горене.

– лица, преследващи политически цели – напр., множеството зелени партии.

– идеалисти: заемащи такава позиция единствено от грижа за околната среда. Но желанието да живееш в чиста околна среда също е израз на (немалък) личен интерес.

От друга страна, да не забравяме, че отричащите наличието на глобално затопляне също преследват някакви цели. Производителите на горива и двигатели с вътрешно горене желаят да запазят своите пазарни позиции. Политиците, свързани с тях, желаят да запазят властта си и т.н. Идеолози, за които това затопляне, и по-точно неговата причина, влиза в противоречие с идеологичните им постулати, желаят да ги защитят. Но нима е по-морално да подкрепяш интереси, водещи до деградация на околната среда, отколкото интереси, съобразени с опазването ѝ?

Излиза, че единствените, които нямат печеливш вариант, са идеалистите, безкористно отричащи наличието на глобално затопляне. Те безкористно желаят да живеят във влошена околна среда. Е, накрая може и да им дойде акъла в главата. Но не бих нарекъл това морална позиция. Тук повече подхождат думите на Талейран: „това е по-лошо от престъпление, то е грешка”.

 

Често към въпроса се подхожда идеологически: приема се, че борбата с глобалното затопляне е лява политика, а отричането му – израз на дясна такава. Това донякъде се дължи на обстоятелството, че зелените партии в Европа се имат за леви – също вид грешка, защото околната среда е изключително консервативна система и опазването ѝ изисква не лява, а дълбоко консервативна политика. Дотолкова консервативна, че не би се намерил десен политик, който да я подкрепи.

Но да се върнем в реалната политика. Между кръговете, яхнали проблема, естествено има и такива, опитващи да ползват климатичната заплаха за да ерозират свободата и демокрацията. За тях това е нова възможност след компрометирането на социализма през 20 век. Най-общо тезата им се свежда до твърдението: авторитарното управление, за разлика от демократичното, може да се справи с надвисналата екологична катастрофа. Това, разбира се, е блъф. Авторитаризмът не решава проблеми, той самият е проблем.

Но възможни са и десни политики за справяне с проблема. Масовото използване  на слънчевата енергия, напр., би довело до промени, каквито преживя въздухоплаването с появата на нискотарифните въздушни превозвачи: децентрализация на енергетиката и превръщането ѝ от естествен монопол в нещо, достъпно за всеки. Резултатът ще е понижаване на цените на енергията и изтръгването на енергетиката от ръцете на държавата. Това е изключително ефективна дясна политика.

За съжаление, някои ревностни хора с десни убеждения се хващат на въдицата на горните блъфьори и ги вземат на сериозно. Тяхната реакция е: „застрашен е не климатът, а свободата”.

Тук няма да се спираме на въпроса какви ще са последиците от промяната на климата, как да ги предотвратим и може ли наистина да го сторим. Ще отбележим само, че изборът не е между климатът и свободата. Нещата са далеч по-сложни. Никоя либерална демокрация не би оцеляла в условията на екологична катастрофа. Затова задачата може да се определи така: да спасим климата, за да оцелее и свободата.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *