Прабългарският календар. Опит за възстановка

ЧАСТ 1: Анализ

През 1866 г. руският учен А. Попов в труда си „Обзоръ хронографовъ русской редакции” публикува текст, на който не може да даде обяснение, но отбелязва, че в него се срещат имена на владетели от Първото българско царство. Така за пръв път влиза в научно обращение документът, който днес познаваме като Именник на българските ханове.

Именникът е документ, важен от много гледни точки: като исторически извор, като рядък образец от езика на прабългарите, дори като свидетелство за приемствеността в българската история още от самото й начало. Това, че започваме нашето изследване с него, се дължи на още едно негово качество: той е основният източник на сведения за календара на прабългарите.

Тази му страна като че ли е интересувала най-много изследователите. Публикациите върху прабългарския календар са толкова много, че трудно бихме ги обхванали. Но това не е и необходимо, защото сериозните между тях буквално се броят на пръсти, а и в малкото добросъвестни изследвания също не липсват грешки. Може да се каже, че днес правилно тълкуване на известните факти от този календар в българската историография няма, а научните публикации ползват изследвания с вековна давност. Празнината в научните изследвания е отворила поле за всевъзможни фантазии и спекулации на лаици, създали около този календар цяла митология.

Целта на нашето изследване е именно да даде възможно най-правилното тълкуване на известните факти, както и на следствията от тях. Трябва да подчертаем още в самото начало, че цялостна възстановка на този календар не е възможна. Наличните извори съдържат само част от неговата терминология. Това означава, че само някои имена на годините в него могат да се възстановят изцяло.

Извори

Основният източник на данни за календара е, както казахме, Именникът. Той ни съобщава датите на възцаряване на тринадесет български владетели. Още две дати от този календар научаваме чрез две други находки: известната Чаталарска колона на хан Омуртаг и приписката на черноризец Тудор към Четири слова против арианите. От тях текстът на Чаталарската колона е особено важен, защото съдържа двойна датировка – по българския и византийския календар, с което позволява да свържем двете календарни системи. Така ние знаем общо петнадесет дати, означени посредством българската система на летоброене. Не разполагаме с никакви други, дори косвени, сведения за останки от нея.

(Изказвано е предположение, изградено върху останките от каменен релеф с изображение на заек, че дванадесетте колони в Кръглата църква в Преслав са символизирали дванадесетгодишния цикъл на този календар, като над всяка от тях е стояло изображение на съответното животно. Невероятно е, обаче, да допуснем, че християнски храм би могъл да се използува за увековечаване на езически символ, какъвто е този календар.)

Именникът познаваме в три късни преписа от 15-16 век, руска редакция. В тях има малки различия. Негов нормализиран превод поместваме по-долу:

.

Авитохол живя 300 години. Родът му (беше) Дуло, а годината (на възцаряване) дилом твирем.

Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината дилом твирем.

Гостун, наместник негов, 2 години. Родът му Ерми, а годината дохс твирем.

Курт управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината шегор вечем.

Безмер 3 години. Родът му Дуло, а годината шегор вечем.

Тези 5 княза управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих, княз също и досега.

Есперих княз 61 година. Родът му Дуло, а годината верени алем.

Тервел 21 години. Родът му Дуло, а годината му текучитем твирем.

…(Неизвестно име) 28 години. Родът му Дуло, а годината му дваншехтем.

Севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тох алтом.

Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегор твирем. Този княз промени рода Дулов, сиреч вихтун.

Винех 7 години. Родът му Укил, а името на годината му шегор алем.

Телец 3 години. Родът му Угаин, годината му сомор алтом. И този беше от друг род.

Умор 40 дни. Родът му Укил, а годината му дилом тутом.

Нашата нормализация засяга основно датите. В два от преписите броят на годините на Ирник е посочен като .РН. (108). Приемаме за вярно изписването в третия препис – .РN. (150), защото само така сборът от годините на първите пет князе става 515. Като вземем предвид графичната близост между H и N, грешката е лесно обяснима.

Думата „твирем” в преписите се среща под формата твиремъ, тверимъ и втиремъ. Очевидно правилната форма е „твирем”.

Като вземем предвид закона за хармония на гласните, който в тюркските езици действа без изключения, и ако допуснем логично, че така е и в езика на прабългарите, то между формите „алтом” и „алтем” трябва да предпочетем първата, а между формите „алем” и „елем” – втората. В нашия превод сме нормализирали само „алтом”, а формата „алем” е оставена поради повсеместното и предпочитане в литературата.

Разделянето на двете думи, означаващи датата, общо взето, става ясно от текста на преписите. Единствено датата ”дваншехтем” е изписана навсякъде слято. Възможните варианти на разделяне са „дванш ехтем” и „дван  шехтем”.

Така нареченият Чаталарски надпис представлява строителен надпис на хан Омуртаг, написан на гръцки върху каменна колона. В края си той е датиран „по български сигорелем, по гръцки индиктион 15”. „Сигорелем” очевидно е същото, като срещащото се в Именника „шегор алем”, предадено със средствата на гръцката азбука. 15 индиктион по византийското летоброене съответствува на византийската година, която започва на 1 септември 821 г. и свършва на 31 август 822 г. сл. Хр.

Приписката на Тудор познаваме в руски преписи от различно време. Направена е в началото на 10 век. В нея монахът Тудор съобщава интересни сведения за написването на книгата, в която е поместена, за строителната дейност на цар Симеон, за смъртта на баща му Борис и я завършва с думите: „същият този Борис кръсти българите в лето етхь бехти”. Формата „бехти” се различава от другите познати ни дати, които завършват на –ем и –ом. Въпреки това, не можем да допуснем друго, освен че този израз датира покръстването на българите по прабългарското летоброене. Съобщението също може да се разглежда като двойна датировка, но само ориентировъчна, защото и до днес съществува научен спор, поставящ покръстването в периода 864-866, та дори и до 867 година. Обратно, ако датата „етхь бехти” бъде установена по друг път, тя ще ни даде годината, към която устната традиция от онова време е отнасяла покръстването.

Изследвания

Тук ще споменем накратко само най-същественото от научните изследвания на прабългарския календар. През 1910 г. английският историк Бъри изказва мнение, прието от повечето историци, че неясните изрази в Именника означават годината, в която съответният владетел се възцарява. За съжаление, неговото предположение, че тук става дума за календарна система с 60-годишен цикъл, остава нечуто и всички следващи тълкуватели работят само с 12-годишен такъв. Още преди това са изказвани предположения че неясните изрази в Именника са числителни имена, и дори са тълкувани някои от тях.

Пробив в изучаването на Именника прави финландският тюрколог Микола през 1913 г. Той установява, че неславянските изрази в Именника се състоят от две думи: първата е име на животно, а втората е числително редно и че те заедно означават датата, на която съответният хан е поел властта. Със средствата на сравнителното езикознание Микола показва, че „дилом” означава „змия”, ”шегор” – „бик” или „вол”, „дохс” – „свиня”, „дванш” – „заек”, „тох” – „кокошка” и пр. Съответно редните числителни той разчита като „първи” (елем), „трети” (вечем), „четвърти” (тутом) и т.н.

Не всички възстановки на Микола са еднакво убедителни. Това е неизбежно, тъй като някои прабългарски думи в Именника са дошли до нас в силно изопачен вид, транскрибирани на два пъти: веднъж на гръцки и втори път на кирилица.

Имената на някои животни, установени от Микола, съвпадат с имената на годините от тюркския календар, известен ни от т.н. Орхонски надписи. Така можем да предположим, че и прабългарите, подобно на много други народи в Азия, са ползували календар, в който годините са носели имена на животни, повтарящи се през период от дванадесет години.

За съжаление, Микола напуска професионалното си поле на езиковед и, без да познава обстойно календара на тюрките, се заема с възстановка на българския календар. Подведен от наличието на редни числителни в наименованието на годината, той приема, че първата дума-име на животно означава името на годината, а втората – името на месеца, в който е станало означеното събитие. Естествено е тази предпоставена грешка да доведе до грешни резултати. Това го принуждава да се откаже от някои от първоначалните си тълкувания и да ги приспособява към тези резултати. Крайният резултат е неудовлетворителен.

Въпреки това, публикацията на Микола е основният труд, върху който и до днес се гради всяко изследване на Именника. За жалост, ползвайки неговите достойнства, почти всички заемат и основната му грешка – че прабългарският календар е с дванадесетгодишен цикъл, в който са означени и имената на месеците.

Следващият тълкувател на календара, когото трябва да отбележим, е българският историк В. Златарски. Но не защото той придвижва нещата напред, а заради мястото му в българската историография. Златарски заема грешката на Микола – допускането, че всичко в Именника е вярно и че календарният цикъл е дванадесетгодишен с отчитане на годината и месеца. След като това не дава очакваният резултат, Златарски се опитва да оправи нещата с добавяне на нови грешки – той приема, че българският календар е лунен, че някъде към 700 г. българите са започнали ново летоброене (допускане, което не почива на никакви факти) и, накрая, обвързва това ново летоброене с Рождество Христово. От цялата тази бъркотия той извежда дати, които официалната българска история ползва и до днес – с ясното съзнание, че са уязвими.

Златарски е патриархът на българската история и неговият принос към нея е неоспорим. Но изследването му на българския календар трябва да се приеме за неуспех.

Този неуспех се дължи на опита да се изследва календара изолирано, без връзка със средата, в която се е появил и ползвал. Ако хвърлим поглед върху тази среда, ще видим, че много народи от Източна и Средна Азия са употребявали (а някои употребяват и до днес) модификации на един много стар календар – китайският цикличен календар. Логично е да допуснем, че и нашият календар от Именника е нещо подобно.

Затова, преди да продължим нататък, трябва да се запознаем с този първообраз.

Китайският календар

Китайският календар е лунно-слънчев. Това означава, че той е съобразен с месечното движение на луната, но продължителността на годината му се изравнява периодически с тази на слънчевата година. Изравняването става чрез прибавяне на различен брой дни към всяка година. Затова началото на годината не е на постоянна дата, а се колебае ежегодно между 21 януари и 21 февруари.

За разлика от другите календари, в китайския годините не образуват безкрайна последователност. Те имат имена, повтарящи се всеки 60 години. Когато искаме да означим една дата по този календар, това става с името на година от този цикъл. Поредността на цикъла не се отчита, и за да установим точно някоя дата от календара, трябва да я свържем с друго известно събитие – например, управлението на даден император.

Шестдесетгодишният китайски календарен цикъл, на свой ред, е комбинация от два други, по-малки цикли – един дванадесетгодишен и един десетгодишен. За да разберем как става това, ще го илюстрираме с прост пример. Нека изобразим големия шестдесет годишен цикъл като подредим двата малки цикъла един под друг. Годините на горния, дванадесетгодишен цикъл, ще наречем с имената на животни, каквито те носят в китайския календар: плъх, вол, тигър, заек, дракон, змия, кон, коза, маймуна петел, куче и свиня. Годините от долния, десетгодишен цикъл просто ще номерираме с числата от 1 до 10. (В действителност, китайският календар не означава годините от десетгодишния цикъл с числа, а със специални думи, които нямат аналози в други езици и, следователно, не могат да се превеждат. Тук ги заместваме с числа за улеснение.)

плъх вол тигър заек драк змия кон коза майм петел куче свиня
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 1 2

 

плъх вол тигър заек драк змия кон коза майм петел куче свиня
3 4 5 6 7 8 9 10 1 2 3 4

 

плъх вол тигър заек драк змия кон коза майм петел куче свиня
5 6 7 8 9 10 1 2 3 4 5 6

 

плъх вол тигър заек драк змия кон коза майм петел куче свиня
7 8 9 10 1 2 3 4 5 6 7 8

 

плъх вол тигър заек драк змия кон коза майм петел куче свиня
9 10 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10

Виждаме, че шестдесетгодишният цикъл съдържа пет дванадесетгодишни и шест десетгодишни цикъла. Името на всяка година в него ще образуваме от името на съответното животно плюс числото, стоящо под него, напр. „плъх 1”, „вол 2”, „тигър 3”… „петел 10“, „куче 1“, „свиня 2″ и т.н. до „свиня 10”. Веднага забелязваме две неща.

Едното е, че четните години от животинският цикъл се комбинират само с четни числа, а нечетните  – само с нечетни. Така например, може да има само години „плъх 1”, „плъх 3”,…„плъх 9” или „вол 2”, „вол 4”,…„вол 10”, но не можем да имаме година с име „плъх 2“ или „вол 1”. Следователно, всеки голям цикъл съдържа тридесет „нечетни” и тридесет „четни” години.

Второто е, че имената на годините в нашия пример са образувани по същия начин, като установените от Микола имена на години в Именника – име на животно плюс числително. От това следва важният извод: прабългарският календар, подобно на много други в тази част на света, вероятно е модификация на китайския лунно-слънчев календар. Следващият анализ на данните от Именника трябва да потвърди или отхвърли това допускане.

Анализ на Именника

Дори от непрофесионален прочит на Именника се вижда, че той се състои от две, разделени във времето части. Първата част обхваща времето на петте князе, управлявали „оттатък Дунав с остригани глави“. Тя завършва с думите: „и след това дойде отсам Дунава Исперих, княз също и досега”. Очевидно е, че този текст е много ранен, може би още от времето на Аспарух. По това време той би могъл да бъде записан само на гръцки. Прабългарски надписи в оригинал на този език са известни още от времето на Тервел, следователно допускането е вероятно.

Втората част е продължение на първата и е много по-късна. Най-ранната дата, към която можем да я отнесем, е след царуването на последният споменат хан – Умор. В действителност, следвайки логиката на текста, трябва да я преместим още по- далеч – към времето след покръстването на българите и появата на българска писменост.

Тази отдалеченост във времето означава и наличие на поне двама автори. Първият автор е носител на прабългарската култура, много добре запознат с прабългарския календар и служещ си с него. Той се е осигурил срещу евентуално грешно изписване на годините, като накрая е огласил и техния сбор. (Не е изключено това да е било и стандартна практика в подобни случаи.) Датирането в тази част на Именника е достоверно.

Вторият автор най-вероятно е човекът, създал Именника в сегашния му вид. Той е попаднал на първия текст, превел го е на старобългарски (от вероятния гръцки източник), продължил го е с данни за следващи ханове, с които е разполагал и го е вмъкнал в текста на Елински и римски летописец, веднага след  Четвърта книга на царете, с цел да подчертае древността на българите. При продължението той се е старал да запази стила на първата част.

Това позволява да възстановим до голяма степен неговият условен образ. Той е бил грамотен християнин, вероятно монах и преписвач на книги, но знанията му за прабългарския календар и история са били повърхностни. Той очевидно не прави връзка между Есперих и Исперих. Знаел е, че неславянските изрази в текста означават имена на години и дори е знаел как някои от тях звучат на езика на първобългарите: той нормализира, например, изписването на думи като „шегор“. Но не е можел да изчислява дати по прабългарския календар. За това съдим по нелепите грешки, допуснати в текста, например: от година „шегор” до година „шегор” не може да има 17 години (годините на Кормисош). За познавач на  българския календар това е толкова очевидна от пръв поглед грешка, колкото за нас, ползващите григорианския календар, твърдението, че годината има 17 месеца. Или сборовете на годините от „твирем” до „твирем”, от „алем” до „алем” или от „алтом” до „алтом” които не са кратни на 10 в никой от случаите. Тези несъответствия са повсеместни във втората част на Именника и не могат да бъдат обяснени с грешно преписване. (Както виждаме, първата, по-стара част, е достигнала до нас с незначителни грешки в числата.) Явно, втората част от Именника е писана, както бихме казали днес, от неспециалист. Датирането в нея е с много по-ниска степен на достоверност. Колко – ще видим по-късно.

Това налага да изберем за основа на нашия анализ само първата част от Именника. В нея ясно прозират два годишни цикъла – един шестдесет годишен и един десет годишен..
Шестдесетгодишният цикъл личи от израза: „Курт управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината шегор вечем.

Безмер 3 години. Родът му Дуло, а годината шегор вечем”. Вижда се, че шестдесет години след годината шегор вечем следва пак година шегор вечем. От това  можем да извлечем зависимостта:

шегор вечем + 60 = шегор вечем.

Този цикъл се потвърждава и от текста: „Авитохол живя 300 години. Родът му (беше) Дуло, а годината (на възцаряване) дилом твирем.

Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината дилом твирем”, откъдето следва зависимостта

дилом твирем + 300 (т.е., 5 пъти по 60) = дилом твирем.

Свидетелство за десетгодишният цикъл се съдържа в текста: „Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината дилом твирем.

Гостун, наместник негов, 2 години. Родът му Ерми, а годината дохс твирем”. От него следва:

дилом твирем + 150 = дохс твирем,

а също така и

твирем + 150 (т.е., 15 пъти по 10) = твирем.

След като установихме наличието на тези два цикъла, третият такъв, съдържащ  имената на животни не може да бъде друг, освен дванадесетгодишен. Така доказахме предположението, че прабългарският календар е модификация на китайския цикличен календар.

Имената на животни в прабългарския календар, известни от изворите, са 9:

дилом, дохс, шегор, верени, текучитем, дван(ш), тох, сомор, етх.

а имената на числителните – 7:

твирем, вечем, алем, (ш)ехтем, алтом, тутом, бехти.

Ако установим тяхното значение ще можем да възстановим половината от имената на 60-те години в календарния цикъл и, след като имаме връзка между прабългарското и византийското летоброене, да уточним важни дати в българската история. Но преди да сторим това ще разгледаме възможните различия между китайския календар и неговата прабългарска модификация.

Възможни различия между двата календара

Когато някоя култура приспособява готов календар за своите нужди, тя неизбежно прави изменения в него. Например, повечето от славянските народи (в т.ч. и българите), приемайки християнския календар, сменят имената на месеците със собствени такива. Разлики между китайския и прабългарския календари можем да предполагаме в следните посоки:

– начало на летоброенето. Китайския календар започва летоброенето си от легендарните дати 2637 или 2697 пр. Хр. Нямаме сведения дали прабългарският ги е ползвал. Началната дата е нещо, което често се променя в един и същ календар. Нека припомним юлианският календар, който е ползувал различни ери: диоклетианова, от сътворението на света, от Рождество Христово и пр. Не може да се изключи вероятността прабългарското летоброене да е имало свое собствено начало.

– начало на годината. Китайската година започва, както споменахме, в периода между 21 януари и 21 февруари. Това начало може да се мени с часове и дори дни в зависимост от географската дължина, защото се изчислява по фазите на луната. По тази причина новата година във виетнамският календар, много близък до китайския, започва ден по-рано – между 20 януари и 20 февруари. В тибетския календар разликата може да бъде и месец. Монголската година е започвала през есента и чак по-късно, под влияние на китайската нова година, началото се е преместило в януари-февруари. Разлики в изчислението на годишното начало има и при японския вариант на календара.

Не знаем кога е започвала българската година, затова ще приемем, че това е било по същото време, като китайската.

– начало на шестдесетгодишния цикъл. В китайския календар той започва с годината дзя дзъ, т.е., плъх 1. Така е и при повечето от останалите негови модификации. В тибетския, обаче, цикълът започва от годината на заека. При по-нататъшния анализ на прабългарския календар ще стигнем до извода, че при него най-вероятно началната  дата е била друга.

– имената от животинския цикъл. Те са силно податлива на изменения част от календара. Преводът на имената може да доведе до колебания от рода на коза/овца, вол/крава/бик/бивол, плъх/мишка и пр. При народи, които не познават или нямат дума за някое животно, то може да бъде заменено с друго. Например, в казахския вариант на календара вместо дракон срещаме охлюв, във виетнамския вместо заек – котка, вместо вол – бивол и т.н. Много вероятно е в прабългарския календар вместо маймуна, дракон или тигър да присъстват други животни, което би затруднило идентифицирането им. Поредността на животните, обаче, е една и съща във всички известни модификации на календара.

Възстановка

Възстановката на прабългарския календар, както посочихме, изисква поставянето на известните ни годишни имена на правилните места в шестдесетгодишния календарен цикъл. В преобладаващата част от досегашните опити това е ставало главно чрез отъждествяване на термините от Именника (посредством различни етимологии) с известните ни имена на животни от китайския календар. В нашето изследване ще избегнем, доколкото е възможно, хлъзгавия лед на етимологията и ще си служим с прости зависимости, изведени от текста на Именника и другите два извора. Изводите, направени по етимологичен път, ще признаваме за верни само ако не противоречат на тези зависимости.

По-горе показахме зависимостта:

дилом твирем + 150 = дохс твирем.

От нея следва:

дилом +  150 = дохс.

Казано другояче, 150 години след годината дилом следва година дохс. Но ние знаем също така, че годината дилом се повтаря през всеки 12 години. За тези 150 години това е станало 12 пъти. Следователно, като извадим тези 12 цикъла (равни на 144 години) от 150, получаваме важната зависимост:

дилом + 6 = дохс.

По същия начин от текста:

„Гостун, наместник негов, 2 години. Родът му Ерми, а годината дохс твирем.

Курт управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината шегор вечем”

следва зависимостта:

дохс твирем + 2 = шегор вечем

откъдето извеждаме:

дохс + 2 = шегор и  твирем + 2 = вечем.

 

Така получихме системата от три уравнения

дилом + 6 = дохс       (1)

дохс + 2 = шегор       (2)

твирем + 2 = вечем. (3)

Тя ни показва разстоянията между годините дилом, дохс и шегор и между числителните твирем и вечем. Така, ако отъждествим правилно само една от годините, ще научим имената и на другите две и ако разпознаем едното числително, ще научим и другото.

По-горе видяхме, че годините в шестдесетгодишния цикъл се делят на две групи, които условно нарекохме „четна” и „нечетна”. Ще се опитаме да установим тези групи и при годините от прабългарския календар.

Годините дилом, дохс, шегор и текучитем очевидно принадлежат към една и съща група, защото се комбинират с едно и също числително – твирем.

Но годината шегор се комбинира и с числителните вечем и алем, а годината дилом – и с тутом. На свой ред, с алем се комбинира годината верени.

Забелязваме също така, че годините тох и сомор са комбинирани с числителното алтом, следователно те също влизат в една група. Но тя не може да бъде групата на

годините дилом, дохс, шегор и т.н., защото всяка група съдържа шест години, а в нея има вече пет. Следователно, годините тох и сомор влизат в противоположната група.

И накрая остават годините дваншехтем и етх бехти, които не знаем към коя група да причислим.

Получените резултати ще обобщим в Таблица 1:

Таблица 1

група 1 (животни и числа) група 2 (животни и числа) Неясно в коя група
дилом                      твирем

дохс                         алем

шегор                       вечем

текучитем               тутом

верени

тох                     алтом

сомор

дваншехтем

етх бехти

 

Ясно е, че годините и числителните в една група могат да бъдат или само четни, или само нечетни. Те не могат да се комбинират с членове на другата група. Примерно, не може да има година дилом алтом или сомор твирем. Засега не можем да кажем коя група от каква четност е.

Степен на достоверност

Дотук установихме по специфичен начин частичната – според наличните данни от изворите – структура на прабългарския календар . Тя е вярна дотолкова, доколкото са верни самите данни. Предимството на избрания от нас  подход е в това, че ограничава до възможния минимум субективната намеса при изграждането й.

Доколко можем да вярваме на данните от изворите? Термините от Именника се отличават с голям информационен излишък. Информационният излишък в нашия случай е полезно обстоятелство. За да покажем какво представлява той, ще дадем пример с изобразяването на едно число. Можем да изпишем числото с цифра – напр. 1. Този начин на изобразяване притежава минимален информационен излишък. Всяко изтриване или погрешно преписване на цифрата унищожава носената от нея информация. Но ако изпишем числото с букви, в случая „едно”,  трябва да променим много знаци от думата, за да постигнем същото. Дори да остане само първата буква – е, ние в някои случаи (напр., ако знаем, че това е число) пак ще знаем за какво става дума.

Термин като шегор алем притежава голям информационен излишък. Когато го виждаме във формата сигор елем, ние изобщо не се съмняваме, че това е същият термин, макар три знака в него да са променени. При последващите му преписвания може да се натрупат толкова грешки, че той да стане неразбираем. Но практически невероятно е тези грешки да го превърнат в друг термин от календара – напр. дилом твирем.

Информационният излишък е полезен и когато се допускат съзнателни грешки от преписвача – явление, често срещано при средновековните автори. Ако нашият автор на втората част от Именника не е разполагал с данни за броя на годините, през които някой владетел е управлявал, той би могъл да ги вземе от съмнителен източник или просто да си ги измисли – не от зла умисъл, а просто  от стремеж към пълнота на изложението. Но ако не е разполагал с името на годината му, той не би могъл да съчини несъществуващо име на година. Във всички случаи той би взел някое съществуващо такова, макар и несъответствуващо на дадения владетел.

Затова ще кажем, че термините от календара са с висока степен на достоверност. По този показател ще наредим данните от Именника в следната таблица:

Таблица 2

Степен на достоверност

най-висока

име на животно, числително

име на година

 

съответствие между владетел и годината му на възцаряване

 

последователност  на владетелите

брой на годините на даден владетел

най-ниска

С други думи, ако разполагаме с име на някое животно или на числително, можем да сме напълно сигурни, че такова животно или числително е част от календара, дори да не разбираме значението на думата. Ако разполагаме с име на година, напр. „дилом твирем”, можем с много голяма вероятност да допуснем,    че такава има в календара. Вероятността  даден владетел да се е възцарил в съобщената за него година е по-малка. Още по-малка е вероятността тези владетели да са царували в последователността, дадена в Именника. И най-малка – означеният брой на годините им да е верен.

 

Връзка с други календарни системи

Следващата стъпка е да намерим връзка между българския календар и използваните днес календарни системи.

Можем да сторим това благодарение на една щастлива случайност – запазената Омуртагова колона с Чаталарския надпис. Тя съдържа двойна датировка – по българския календар и по византийското летоброене. За улеснение на незапознатите с византийския календар, използван и в България по това време, ще напомним, че византийската година е юлианска и е започвала на 1 септември.  В текстовете тя се е означавала по два начина: от сътворението на света (с четири цифрено число) или с отбелязване  на индиктиона. (Понякога и по двата начина едновременно.) Индиктионът е поредната година от един 15 годишен цикъл. Датирането само с индиктиони притежава същите недостатъци, както и датирането с разглеждания от нас календар: този цикъл трябва на свой ред да се датира чрез някакъв друг ориентир. В нашия случай това е управлението на Омуртаг.

На фиг. 1 е показана връзката между византийското, григорианското, прабългарското и китайското летоброене. От фигурата виждаме, че годината шегор алем съответствува на китайската година син чоу, която е 38 година от шестдесетгодишния цикъл или вол 8. През 821 г. сл. Хр. тя е започнала на 6 февруари и е свършила на 26 януари 822 г. (Приемаме, че началото на българската година е същото, както на китайската.) Тъй, като 15 индиктион, или византийската 6329 г. от сътворението на света, започва на 1 септември 821 г. сл. Хр., датираното събитие е станало в периода между тази дата и 21 януари 822 г., когато свършва и разглежданата година шегор алем. (Датите са определени според правилата за изчисляване на китайската нова година.) Вижда се, че датата от Омуртаговата колона се вмества в  един сравнително малък период – между 1 септември 821 г. и 6 февруари 822 г.

calendar11

Фиг. 1. Отрязъкът от време, в което се вмества датата от Чаталарския надпис.

От тук стигаме до важния извод:

шегор алем = вол 8 или:

шегор = вол.

Като заместим шегор с вол в уравнение (2), получаваме също:

дохс = свиня.

Тогава от уравнение (1) получаваме:

дилом = змия.

Освен това, научаваме, че 821 г. (както и всички останали, завършващи на 1 години от григорианския календар) е година алем.

 

Авитохол и Ирник

При четене на Именника прави впечатление „поразителното”, както го нарича Рънсиман, сходство на името Ирник с атиловия син Ернах. Бихме казали дори, че това е повече от сходство. Приск Панийски, съвременник на Ирник, изписва името като Ηρναχ („Хернах”, „Hernach”). По времето, когато е писан Именника, знакът Н вече е изгубил придиханието си и се произнася като „и“. Като вземем предвид и склонността на „а” да преминава в „и” в езика на преписвача (засвидетелствувано с предпочитането на формата „Исперих” пред „Аспарух”), и близостта между „ch” и „к”, можем да приемем формата Ирник почти като кирилска транскрипция на Нρναχ.

Повечето историци отъждествяват Ирник с Ернах и Авитохол с Атила. Разбира се, в съзнанието на прабългарския автор Авитохол не е бил този Атила, който знаем днес. Това е бил просто легендарният (легендарен за нас, но реален за българите)  основател на българския царски род. Но не можем да отричаме наличието на рационално зърно в преданието.

У народите, не притежаващи литература, историята се предава по устен път. (Има податки, че прабългарите са ползували някаква „рунна” писменост, може би вариант на тюркските руни, но тя не е създала литература – по същия начин, както скандинавските руни не са създали скандинавска литература.) Тези предания преди всичко са съдържали имена и датировки – най-достоверната част от историческата информация поради информационния си излишък. Ранната част на Именника може да е запис на едно такова предание.

Ще отбележим, че годината на смъртта на Атила (и на овластяване на сина му Ернах) – 453 сл. Хр. – е наистина година змия, т.е., дилом. Правим това не за да вземем страна в спора, а за да локализираме и втората част от името на годината – твирем. Според китайския календар 453 г. е тридесетата циклова година, т.е., змия 10. Следователно:

453 (както и всички завършващи на 3 григориански години) е година твирем.

От уравнение (3) знаем, че твирем + 2 = вечем. Следователно:

всички завършващи на 5  григориански години са години вечем.

Така вече знаем мястото и приблизителното значение на три от годините и три от числителните в прабългарския календар.

Тъй, като вече знаем, че григорианските години, завършващи на 1 са алем, можем да запишем:

алем + 2 = твирем   (4)

 

Етхь бехти

 

Годината на покръстването също може да служи за ориентир при съпоставяне на прабългарския календар с григорианския. Противоречивите и дори взаимно изключващи се сведения от историческите извори ни дават основание само да стесним датировката на събитието между годините 864 и 866 сл. Хр. Тук ще разгледаме подробно само двата най-важни домашни извора: приписката на черноризец Тудор и т.н. надпис от Балши.

По-долу поместваме превод на частта от приписката, която ни интересува пряко. След като ни съобщава годината, в която тя е направена (907 сл. Хр.), Тудор продължава:

„В същата година на 2 май, в събота вечер, почина божият раб, бащата на този княз (Симеон – б.а.) (…) Това бе великият, честният и благоверният наш господар княз български на име Борис, християнското му име е Михаил. Този Борис покръсти българите в лето етхь бехти (…)”

Прави впечатление двойния подход към датите. Докато смъртта на Борис е датирана по християнския календар и с точност до част от деня (което не е необичайно), годината на покръстването е дадена в друга календарна система и не е преизчислена по действащата такава. За да си обясним защо е така, трябва да опитаме да се поставим на мястото и във времето на станалото.

Прабългарският календар не е бил повсеместно употребяван в държавата. Той, вероятно, е бил официален за ханската канцелария, но извън нея е бил познат само на прабългарския етнос. Веднага след покръстването той е бил заменен с християнския и е останал да се ползва само неофициално от носителите на прабългарската култура. Така датата на покръстването е останала последната официално отбелязана дата по този календар.

Можем дори да предполагаме, че след покръстването употребата на стария календар е била, ако не пряко, то косвено, санкционирана. Неговата поддръжка, например, изчисляването на началото на годината, вероятно е била задължение на служителите на стария езически култ. След опита за отхвърляне на християнството и бунта на болярите, потушен от Борис, няма как дейността на тези служители (ако това не е станало по-рано) да не е била поставена извън закона.

Тудор пише своята приписка повече от четиридесет години по-късно. Той може и да не е бил роден, когато покръстването е станало. Независимо от своя етнически произход, той е християнин и носител на друга култура, която днес наричаме старобългарска. Възможно е за него изразът етхь бехти да е бил вече неразбираемо означение за време и той да не е можел да го преизчисли по християнския календар. Но той добросъвестно го предава така, както го е запазило устното предание. Обстоятелството, че не е преписван от гръцки, го прави по-близък до оригиналното му звучене. Във всеки случай, трябва да признаем на тази датировка висока степен на достоверност.

Надписът от Балши е намерен през Първата световна война край селището Балши, Албания. Сегашното му местонахождение е неизвестно. Написан е на каменен стълб на гръцки и в превод гласи:

„[Покръсти се от Бога архонтът на Бълг]ария Борис, преименуваният Михаил, заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374”

Четенето на годината е съвършено сигурно. За съжаление, горната част  на надписа е отчупена и думите в скоби са само възстановка. Предположението, че става дума за покръстването, е на В. Златарски. То е логично, защото никакво друго по-достойно за отбелязване събитие, засягащо Борис ведно с дадения му народ не се е случило по това време. Това допускане намира подкрепа в един пасаж от Краткото житие на св. Климент Охридски, писано от Димитрий Хоматиан три века и половина след покръстването. Хоматиан споменава, че:

„Може да се видят дори и досега запазени каменни стълбове в Кефалиния (това е Главиница, областта, в която е намерен и нашият надпис – б. а.), на които е издълбан надпис, който съобщава за приемането и приобщаването на народа към Христа”.

Уточнението „на народа” ни дава сериозни основания да допуснем, че Балшенският надпис е един от споменатите от Хоматиан надписи с еднотипно съдържание.

Срещу това тълкуване на надписа възразява гръцкият историк М. Ласкарис. Той го оборва с цитат от същото житие, няколко реда по-долу, който гласи:

„Той (Климент – б.а.) обновил с банята на кръщението техния княз Борис и след него сина му Михаил”.

От този текст става ясно, че Хоматиан не знае, че Борис и Михаил са едно и също лице. (В същност, той бърка името на Симеон с Михаил.) Оттук Ласкарис прави извода, че Хоматиан не е познавал надписа от Балши и говори за други надписи, следователно допълването на Златарски е необосновано.

Тази критика съвсем не е необорима. Ласкарис изисква твърде много от един средновековен житиеписец. Той предполага у него критично отношение към изворите, присъщо на съвременен историк. В действителност са възможни едновременно и двете неща: Хоматиан да е познавал Балшенския надпис и да е смятал Борис и Михаил за различни лица. Изразът: ”Може да се видят дори и до сега запазени каменни стълбове…” не означава, че Хоматиан ги е видял лично. Ако той е знаел за тях (и за тяхното съдържание) от втора и трета ръка, е съвсем естествено това знание да е било приблизително и той е сметнал двете имена в тях за имена на различни хора. Също така, не можем да допуснем, че той  е ползвал надпис, в който Михаил е съобщен като син на Борис. В същност, едновременното споменаване на имената Борис и Михаил ведно с  упоменаването на народа  в текста на Хоматиан трябва да се разглежда не като довод против, а като допълнително потвърждение на идентичността на надписа от Балши с тези от житието.

Много по-основателно е друго предположение: че 6374 от с.м. (1 септември 865 – 31 август 866) не е годината на покръстването, а на поставянето на надписа. В такъв случай той би бил terminus ante quem по отношение на покръстването.

На фиг. 2 е показано възможното място на годината етх бехти според установените до тук данни. Тя не може да е 865 сл. Хр., защото 865 е година вечем. Не може да бъде и 867, защото тя е година дохс. Не можем да излезем и извън границите на периода 864-867, защото това противоречи на всички исторически данни. Следователно, остават ни годините 864 и 866. Годината 866 се застъпва с годината 6374 от надписа. Съответната българска и китайска година маймуна 1 започва на 11 февруари 864 и завършва на 30 януари 865. Годината куче 3 започва на 21 януари 866 и свършва на 8 февруари 867.

calendar33

Фиг. 2.  Възможно място на годината етхь бехти

Виждаме, че структурният анализ на календара не ни позволява да локализираме точно годината етх бехти. За да стане това, трябват допълнителни данни от други източници. Със сигурност можем да установим само, че тя е от четността на годините тох и сомор, т.е., попада в група 2 от таблица 1. Засега ще се ограничим с извода, че:

етх = или маймуна или куче

и

възможни години бехти са григорианските години, завършващи на 4 или 6.

 

Втората част на Именника

Дотук изчерпахме възможностите за възстановка на календара, предлагани ни от първата част на Именника и останалите източници. Остава да се обърнем към втората, за която приехме, че е значително по-недостоверна. По-горе споменахме, че тя е дело на един автор. Основание да твърдим това  ни дава обстоятелството, че тя притежава определено композиционно единство (а също така оставя и неприятно чувство за незавършеност, което ни кара да мислим, че част от текста не е стигнал до нас).

Внимателният анализ на втората част ни дава много сведения за работата на нейния автор и за самия него. Формата на името Кормисош (която ще разгледаме по-късно, а вероятно и Тервел (възможна е формата Тербел), говори за гръцки източници. Авторът не познава имената на владетелите – не прави връзка между Исперих и Есперих, между Вокил и Укил, пославянчва имената на Гостун, Безмер и Телец. В противоположност на това, имената на датите показват забележително единство. Те са еднакви  и в двете части на Именника. (Изписването на твирем като тверим, твирим и пр. се дължи на по-късни преписвачески грешки.) Освен това наличието на формите шегор, вечем, текучитем, дваншехтем, които не могат да бъдат предадени със средствата на гръцката азбука, навежда на мисълта, че той ги е чувал непосредствено от носители на езика на прабългарите (или сам е бил такъв). Също така авторът познава родовата система на прабългарите и дори си позволява да я коментира, като употребява хапакса „вихтун”, чието значение не ни е известно. Но по отношение на датирането допуска множество грешки. Общият брой на годините от Есперих до Умор е 152, докато в действителност той не би трябвало да надхвърля век. В същия текст се забелязват и следните несъответствия: алем + 61 (годините на Есперих) не може да бъде твирем; твирем + 64 – да бъде пак твирем; алем + 142 – да бъде алем; алтом + 39 – да бъде алтом; шегор + 17 (годините на Кормисош) да бъде шегор; шегор + 10 да бъде дилом. И това са само грешките при познатите ни дотук календарни термини. Другите просто не можем да установим. При това положение не можем да приемем за верен броя на годините на никой владетел, ако той не бъде потвърден от друг източник.

Причината за такова количество грешки не може да е техническа. Изводът е, че авторът просто не е можел да си служи с прабългарския календар и не е забелязвал несъответствията на този брой с останалите данни.

Това обстоятелство не ни позволява да отнесем написването на втората част преди приемането на християнството. Тогава с нея не би се заел човек, нямащ понятие от календара, или, ако би го направил, то би имал под ръка достатъчно добри консултанти. Обратно, времето скоро след приемане на християнството и появата на българска писменост отговаря най-добре на условията за това. Старият календар е бил вече полузабравен (но все още е имало хора, помнещи имената на годините), докато значението на рода, родовите имена, както и всички стари титли и звания са останали в сила чак до края на Първото царство, защото не са имали отношение към религията.

Това, че авторът на втората част не познава добре календара не ни дава основание да я обявим за изцяло погрешна. В таблица 2 подредихме по степен на достоверност елементите в нея. Както се вижда, броят на годините на даден владетел е най-недостоверният от тях. Следващо по недостоверност е подреждането на владетелите. В това отношение втората част също не ни дава голяма сигурност. Трима от посочените в нея владетели – Неизвестният, Севар и Винех – познаваме само и единствено от Именника. Още един – Кормисош – се споменава и в други извори, но сведенията за времето на царуването му са противоречиви. Със сигурност знаем само, че Тервел следва Исперих, а Телец предшествува Умор, но Сабин или Савин, управлявал между двамата, е пропуснат.

Имената на годините, обаче, би трябвало да са действителни, дори и да не отговарят на съответния владетел. Можем само да гадаем откъде е черпел сведенията си авторът – дали от някакви летописи, или от устни предания (някои особености в изписването на имената и термините предполагат източник на гръцки) – но практически не можем да допуснем, че е измислял имена на несъществуващи в календара животни. Много малко вероятно е също така той да е съставял и недопустими и несъществуващи комбинации от животни и числителни за имена на години.

Авторът не е ползувал само един източник – колебанието в изписването на Вокил и Укил, което очевидно е име на един и същи род, показва, че сведенията за Кормисош и Винех са почерпени от различни източници. Когато той е научавал името на владетеля, то вероятно е било в комплект с рода и годината на възцаряване. Към тях той е прибавял по свое усмотрение броят на годините на царуването му.

Изводът е, че тази част от Именника трябва да се ползва като източник – както исторически, така и за възстановяване на календара – много внимателно. Сведенията в нея не бива да се приемат на доверие, а само, ако бъдат потвърдени по друг начин.

Това, което можем да направим, е да наложим годините, чието значение знаем, върху отрязъка от време, обхванат от тази част и да проверим доколко те съвпадат с данните за съответните владетели, известни ни от други исторически източници. След това можем по същия начин да се опитаме да локализираме годините, чието значение не знаем. Този отрязък е по-къс от два календарни цикъла, следователно, името на една година може да се появи в него най-много два пъти.

В таблица 3 са показани годините от 664 сл. Хр.  до 783 сл. Хр., съпоставени с годините от прабългарския календар. Подчертаната 665 година е годината шегор вечем на Безмер. Нека напомним:

григорианските години, завършващи на 1, са години алем

тези, завършващи на 3, са години твирем

тези, завършващи на 5, са години вечем

Таблица 3

плъх шегор тигър заек драк дилом кон коза майм

(етх?)

петел куче

(етх?)

дохс
664 665 666 667 668 669 670 671 672 673 674 675
676 677 678 679 680 681 682 683 684 685 686 687
688 689 690 691 692 693 694 695 696 697 698 699
700 701 702 703 704 705 706 707 708 709 710 711
712 713 714 715 716 717 718 719 720 721 722 723
724 725 726 727 728 729 730 731 732 733 734 735
747 737 738 739 740 741 742 743 744 745 746 747
748 749 750 751 752 753 754 755 756 757 758 759
760 761 762 763 764 765 766 767 768 769 770 771
772 773 774 775 776 777 778 779 780 781 782 783

 

От Именника знаем, че годината, в която се възцарява Исперих/Есперих, е година алем (верени алем). Единствената година алем в периода от 667 до 681 е 671. (681, годината, която приемаме за начална на Българската държава, не ни върши работа, защото е дилом алем.) Следователно, верени алем съответствува на 671 г. сл. Хр., а верени  =  коза (или съответстващо на нея животно).

Годината на Тервел, за когото историята е единодушна, че наследява Исперих, е текучитем твирем. Години твирем между 681 и 704, когато Тервел се споменава в изворите като владетел, са 683, 693 и 703. От тях 683 е неприемлива, защото установихме, че е година верени, а за 693 знаем, че е година дилом. Единствената свободна е 703. Но 703 е година на заека. От тук следва, че

текучитем = заек или съответстващо нему животно).

Познатата ни година шегор алем можем да локализираме веднага – това е 761. (701 се изключва, защото е година от управлението на Исперих.) Около тази година в България, както съобщава Теофан Изповедник, след бунт и смяна на династията (което в Именника намира потвърждение чрез думите „и този е от друг род„), на власт действително идва нов владетел. Но той не е Винех, а Телец. Единствено обяснение на това несъответствие е, че авторът на Именника е разменил годините на Винех и Телец.

Другата известна ни година – шегор твирем – е 713. (Втората възможна година с такова име – 773 – е извън обхвата на Именника.) На пръв поглед тя е неприемлива, защото е спомената като година на Кормисош, а е в царуването на Тервел. Този особен случай ще разгледаме по-късно, в историческия коментар на данните от календара.

И накрая, годината на Умор, дилом тутом, може да бъде само 729 или 777. Тя очевидно е грешна, защото и двете възможности не отговарят на историческото събитие – краткото царуване на Умор се е състояло по съвсем друго време. Изглежда, правилната година на Умор е дилом вечем, отговаряща на 765, а също и на историческите данни за него. Това не би трябвало да означава, че  в календара няма година дилом тутом . Затова ще добавим:

възможни години тутом са грегорианските години, завършващи на 7 или 9, което означава вечем + 2 или вечем + 4.

В таблица 3 установените до тук шест владетелски години са подчертани. Така тя добива следния вид:

Таблица 3а

плъх шегор тигър текуч-итем драк дилом кон верени майм

(етх?)

петел куче

(етх?)

дохс
664 665

Безм

666 667 668 669 670 671

Асп

672 673 674 675
676 677 678 679 680 681 682 683 684 685 686 687
688 689 690 691 692 693 694 695 696 697 698 699
700 701 702 703

Терв

704 705 706 707 708 709 710 711
712 713

Корм

714 715 716 717 718 719 720 721 722 723
724 725 726 727 728 729 730 731 732 733 734 735
736 737 738 739 740 741 742 743 744 745 746 747
748 749 750 751 752 753 754 755 756 757 758 759
760 761

Тел

762 763 764 765

Умор

766 767 768 769 770 771
772 773 774 775 776 777 778 779 780 781 782 783

 

(665 – годината на Безмер, 671 – годината на Аспарух, 703 – годината на Тервел, 713 – годината на Кормесий, 761 – годината наТелец, 765 – годината на Умор)

Остава да локализираме последните три години – дваншехтем, тох алтом и сомор алтом. Опитът да ги наложим върху горния отрязък от време, обаче, не дава резултат. Ние дори не сме сигурни в поредността на тримата владетели, чиито са тези години. Те заедно заемат период от четири десетилетия, за който нямаме никакви други независими исторически сведения. Можем само да установим, че годината на неизвестния хан, дваншехтем, не може да бъде от четността на шегор, дилом и дохс. Единствената свободна година от тази четност е годината на петела – 10 година от животинския цикъл. Таблица 3 показва, че 721, 733 и 745 не могат да бъдат дваншехтем, защото са съответно алем, твирем и вечем години. Първата възможна е 757, а тя е твърде отдалечена от предполагаемото царуване на този хан. Следователно, таблица 1 добива следния вид:

Таблица 1а

група 1 (животни и числа) група 2 (животни и числа)
дилом                      твирем

дохс                         алем

шегор                       вечем

текучитем               тутом

верени

тох                     алтом

сомор                бехти

етх                     (ш)ехтем

дван(ш)

 

Дотук ние си служихме с метод, подобен на археологическия: изследвахме календара пласт по пласт, като търсехме предимно вътрешните връзки между елементите и само понякога ползувахме данни от историята, за да интерпретираме някои находки. По този начин установихме, че прабългарският календар е циклов лунно-слънчев календар, модификация на китайския, локализирахме пет от животинските имена и три от числителните в него, и открихме алтернативните места на още едно животно и две числителни. С това възможностите на този метод се изчерпиха. За да отидем по-нататък ще трябва да използуваме средствата на езиковия анализ на термините от изворите.

Нашите резултати в светлината на езиковия анализ

Микола определя следните значения на годините в прабългарския календар:

сомор = мишка, шегор = вол, дванш = заек, дилом = змия, тох = петел, етх = куче, дохс = свиня. От годината верени алем той извежда корена „вере-” със значение ”вълк”, който би трябвало да стои вместо тигър.  В годината текучитем приема, че Текуч е името на неизвестния хан, а годината на Тервел трябва да бъде итем твирем, т.е., година на кучето.

От тези тълкувания на Микола с нашите резултати съвпадат годините шегор, дилом, дохс и етх. Не съвпадат годините дванш, тох, верени и текучитем. За годината сомор нямаме основа за сравнение.

Тълкуванията, които не съвпадат с нашите резултати, са и невъзможни. Годината тох, която Микола сближава с тюркското taquq, taqağu, taqığu „кокошка” не може да стои вместо петел, защото годината петел е с четността на годините дилом, дохс и т.н., а ние установихме, че тох е с друга четност. Същото важи и за годината дванш – тя не би могла да бъде заек по същата причина, въпреки, че етимологията й е правдоподобна.  Годините верени и текучитем не могат да бъдат от четността на тигър и куче, защото се комбинират с числителните алем и твирем, които също сочат друга четност (виж табл. 1а). Това ни дава основания да отхвърлим тези тълкувания на Микола.

Етимологията на годините, които съвпадат с нашите резултати, е достоверна:

Шегор. Микола го извежда от тюрк.  sığır „крава”, с уговорката, че в езика на аспаруховите българи този термин може да има и по-широко значение, напр. бик. (ср. в днешния османо-турски той означава „едър рогат добитък, говедо”.)

Дилом. Наличието на начално Д в тази дума Микола обяснява с византийската практика да се предава началното тюркско „j” с Δ – в случая при думата „jιlan” – „змия”. По-късно Младенов показа, че замяната на начално j със съгласна, близка до [d] е характерна за езика на прабългарите и е застъпена, в частност, и при родовото име Дуло – „Jula“. (Виж Ст. Младенов, „Първобългарско, а не печенежко е т.н. Атилово златно съкровище от Nagy Szent Miklos, Годишник на Софийския университет, 1935.)

Етх. Думата се обяснява лесно с тюркското et, it „куче”.

Дохс. Микола я сближава с тюркското toŋuz  „свиня, глиган”. Към етимологията на Микола можем да добавим, че при прабългарите тази дума се е използувала и като лично име. Под формата Докс тя е известна като име на брата на Борис I. Споменатият по-горе монах Тудор също нарича себе си в посочената приписка „черноризец Доксов”. Изказвани са предположения, че името на един от синовете на Омуртаг – Звиница, т.е., „Свиница”, е славянската форма на това име, и дори, че и името Пресиан всъщност е друга славянизирана форма на същото име – „Прасян”. 

Сомор. Микола го вижда като самур (Martes zibellina). Няма пречки това име да е година „плъх”.

Дван(ш) и тох. За локализацията на тези години езиковият анализ не помага, въпреки, че Микола ги сближава с голяма степен на достоверност с tabıšğan, tavıšğan, tavšan „заек“ и taquq, taqağu „кокошка“. Според нашия анализ всяка от тях би могла да бъде само тигър, дракон, кон или маймуна. Допълнителна информация за това може да даде стойността на съпровождащото ги числително.

Досега разглеждахме числителните имена в календара без да държим сметка за техните числени стойности, а само за отношенията между тях. Езиковият анализ е този, който може да ни насочи към техните значения.

Според Микола те са:

алем = първи, вечем = трети, тутом = четвърти, бехти = пети, алтом = шести, шехтем = осми (несигурно), твирем = девети.

Веднага се забелязва първото несъответствие: тутом не може да означава „четвърти”  (и изобщо четно числително), защото е от четността на алем, вечем и твирем, а те, както твърди Микола, са нечетни числителни. Бехти, на свой ред, не може да е нечетно числително, защото годината етх, с която се комбинира, е от друга четност (виж пак табл. 1а).

Също така забелязваме, че числителните алем, вечем и твирем така, както са разтълкувани от Микола, не отговарят на условията на уравнения (3) и (4). Нека ги напомним: твирем + 2 = вечем и алем + 2 = твирем. Това налага да разгледаме неговите доводи отблизо.

Алем. Без да подлагаме на съмнение професионалните качества на автора, ще отбележим, че в никой тюркски език думата за числото 1 не се образува от корен „ел-” или „ал-”. Единственият използуван корен е „бир-” или „пĕр-” (в чувашки). Причината той да даде  такова  тълкуване на „алем” е по-скоро извън лингвистиката. Той приема, че числителните в Именника са имена на месеци  и от годината „верениалем” конструира формата „еналем” = „единадесети” (от „он” (десет) и „алем”). За тази цел му е необходимо значение на „алем” като „първи”. След като нуждата от такова числително отпада, можем да потърсим друг кандидат за числителното „първи”.

Най-подходящият е „твирем”, защото в него се съдържа коренът „бир-„. На гръцки, откъдето би могъл да е транскрибиран дошлият до нас термин, той се е изписвал като ТВНРЕМ или ТВIРЕМ. Знакът В, както знаем, по това време се е използувал за означаване както  на звука „в”, така и на „б”. От къде е дошло началното Т в него не е ясно. (Изкушаващо е да допуснем, че съчетанието ТВ е използувано в опит да се означи именно ”б”. Никъде в паметниците, обаче, няма такъв прецедент.)

Вечем. Противно на алем, етимологията на вечем е напълно приемлива. Както знаем, Микола обяснява началното „в” с чувашкото „виççĕм” (произнася се приблизително като „вишшем”) Това е тюркското ǘč с протетично „в”, характерно за чувашки и, логично, за прабългарски. Значенията твирем = първи и вечем = трети удовлетворяват уравнението (3). Тогава за алем остава единствено възможното значение „девети”, с което ще удовлетвори уравнението (4). Трябва да отбележим, обаче, езиковите неясноти, които това значение на алем съдържа.

Бехти. Микола смята, че в оригинала терминът е гласял бехтим , откъдето извежда предполагаемата форма *бештем със значение „пети” от тюрк. корен „беш-” „пет“. Това значение, както видяхме, е невъзможно, защото годината етх е четна. Освен това формата *бештем е невъзможна и по фонетични причини: знаем, че в прабългарски е в сила явлението ламбдаизъм, т.е., тюркското [ш] в прабългарски преминава в [л] . Като отчетем и някои други особености на прабългарски, тук трябва да очакваме по-скоро формата *белем, *билем  или дори *пелем, *пилем  (сравни с чувашкото „пиллĕк” – „5”). От друга страна, формата бехтем е също възможна, а тя е подозрително близка до ехтем  в израза дваншехтем, което внася допълнителна неопределеност в тълкуването.

Ако приемем значението етх = куче, то числителното бехти означава „четвърти”.

Алтом. Значението „шести” (от altı, чув. ”улттă”) е възможно и много вероятно.

(Ш)ехтем. Микола допуска две значения на числителното в зависимост от формите  „ехтем” и „шехтем”, като и двете не са убедителни: „ехтем” = „втори” и „шехтем” = „осми”. Допълнителна неопределеност внася и гореказаната близост на „ехтем” с „бехти”. Общо взето, полезната информация от езиковия анализ на това числително е малка. Във всеки случай, тълкуването като „десети” трябва да се изключи, защото изисква корен от рода на ”он-” или „вун-”.

Тутом. Както видяхме, значението „четвърти”, което Микола установява за това числително, макар и етимологически убедително, е невъзможно. При анализа на втората част на Именника (виж табл. 3а) стигнахме до извода, че значението му може да бъде „пети” или „седми”. Без да налагаме мнение, ще отбележим, че от езикова гледна точка значението „пети” е по-малко вероятно.

Изводи

И така, след структурния и езиковия анализи, стигнахме до следните значения на календарните термини (потвърдените и от двата анализа са изписани с тлъст шрифт, потвърдените само от един – със светъл):

сомор = плъх, шегор = вол, текучитем = заек, дилом = змия, верени = овца, етх = куче, дохс = свиня.

твирем = първи, вечем = трети, бехти = четвърти, алтом = шести, алем = девети, тутом = пети или седми.

Твърдението текучитем = заек, до което стигнахме в резултат на вътрешния анализ, противоречи на етимологичните резултати. С това не искаме да кажем, че текучитем означава ”заек”, а само че простата логика иска то да заема неговото  място. Какво означава в действителност то би могло да е тема на друго изследване.

По отношение на твърдението верени = овца/овен, обаче, можем да предложим достоверно доказателство. Едно от 28-те съзвездия на лунния зодиак, използван и от тюрките, а именно съзвездието Овен, носи името barani jultuz. Терминът Barani е заемка от санскритски, дошла заедно със заемането на зодиака. Логично допускане е, че и в календара на прабългарите за името на животното „овен” е използван астрономическият, а не битовият тюркски термин. Тогава „верени” е точно  съответствие на barani с преход на а в е, като при транскрибирането от гръцки, където b е било означено с β, се е получило „верени”. В такъв случай изписването на думата като „берени” е по-близо до действителността.

Годините дван(ш) и тох и числителното (ш)ехтем остават с неясно значение. При числителните твирем и алем езиковият анализ потвърждава само четността и отстоянието между тях, което потвърждение приемаме за достатъчно. Потвърждението на годината етх при структурния анализ също е частично, но този въпрос ще разгледаме по-късно, при историческия коментар на резултатите.

Тези резултати показват още една разлика между прабългарския и китайския вариант на календара. Докато при китайския имената на годините не съдържат числителни и, следователно, не носят пряка информация за собствената си поредност (тя се знае само от познавач на календара), при прабългарския те действително представляват образувания от типа на шегор първи, шегор трети, шегор пети и т.н. И тук забелязваме нещо изненадващо: шегор е втора година от китайския дванадесетгодишен цикъл и би трябвало да се комбинира с четни числителни, т.е., бихме очаквали съчетания като шегор втори, шегор четвърти… шегор десети. Вместо това намираме съчетанията шегор първи, шегор трети и т.н. Тоест, нечетните години от китайския дванадесетгодишен цикъл се съчетават с четни числителни и обратно, четните години – с нечетни числителни.

Не можем да допуснем, че началото на цикъла ще започва са друго числително, освен „първи“. Затова единственото обяснение, което можем да дадем е, че животинският, а оттам и шестдесетгодишният цикли са започвали не от годината на плъха, а с друго животно. Кое е то ще разберем, ако погледнем отново фиг.1. На нея се вижда, че годината шегор алем съответствува на китайската година вол 8. Но названието й при нас в действителност е вол 9. За да има съответствие между названието и поредното й място в цикъла, последният трябва да започва една година по-рано, т.е., в година дохс/свиня. Стигаме до важния извод:

 

прабългарският шестдесетгодишен цикъл започва от година дохс.

Не знаем каква е причината за това. Може би трябва да я търсим в обстоятелството, че в китайския календар годините вол, заек, змия и т.н. се свързват с тъмното, слабо, женско начало Йин, а годините плъх, тигър, дракон и пр. със светлото, силно и мъжко начало Ян. Ако в прабългарската култура нечетните числа също са се свързвали със слабото начало, а четните – със силното, е възможно желанието „слабите” години да заемат нечетни места, а ”силните” – четни да е причинило изместване на началото на цикъла с една година назад. Тази промяна не е толкова необикновена. Нека напомним, че и тибетският календарен цикъл започва с друга година – която също е „слаба”.

В таблица 4 е показана възстановка на един шестдесетгодишен цикъл от прабългарския календар посредством резултатите, до които стигнахме. Използувани са само имена с достатъчна степен на достоверност. Затова не са включени годините тох и дван(ш) и числителните тутом и (ш)ехтем. С тлъст шрифт са изписани имената, потвърдени и от двата анализа – структурен и лингвистичен, с обикновен – потвърдените само от един. Имената на годините, които не знаем, са заместени с имената на съответните животни, поставени  скоби. Числителните, чиито имена не знаем, са показани със съответното число.

Виждаме, че можем да възстановим напълно имената на 19 от годините, частично – на още 28 и не знаем нищо за 13 от тях.

Таблица 4

 

1 дохс твирем 16 (тигър) алтом 31 дилом твирем 46 (маймуна) алтом
2 сомор 2 17 текучитем 7 32 (кон) 2 47 (петел) 7
3 шегор вечем 18 (дракон) 8 33 верени вечем 48 етх 8
4 (тигър) бехти 19 дилом алем 34 (маймуна) бехти 49 дохс алем
5 текучитем 5 20 (кон) 10 35 (петел) 5 50 сомор 10
6 (дракон) алтом 21 верени твирем 36 етх алтом 51 шегор твирем
7 дилом 7 22 (маймуна)2 37 дохс 7 52 (тигър) 2
8 (кон) 8 23 (петел) вечем 38 сомор 8 53 текучитем вечем
9 верени алем 24 етх бехти 39 шегор алем 54 (дракон) бехти
10 (маймуна) 10 25 дохс 5 40 (тигър) 10 55 дилом 5
11 (петел) твирем 26 сомор алтом 41 текучитем твирем 56 (кон) алтом
12 етх 2 27 шегор 7 42 (дракон) 2 57 верени 7
13 дохс вечем 28 (тигър) 8 43 дилом вечем 58 (маймуна) 8
14 сомор бехти 29 текучитем алем 44 (кон) бехти 59 (петел) алем
15 шегор 5 30 (дракон) 10 45 верени 5 60 етх 10

 

Предположения

В горната възстановка не са включени годините на хановете Неизвестен и Севар, респ., годините тох и дван(ш). Причината е, че не можем да направим исторически връзки с тяхното царуване, защото за него знаем само от Именника.

От възстановката се вижда, че единствените възможни кандидати за годините тох и дван(ш) са четири – това са годините тигър, дракон, кон и маймуна. Ако приемем допускането, че тези владетели наистина са управлявали в тази последователност и в този отрязък от време и между тях не е имало друг владетел, ще се опитаме да намерим предполагаемото място на годините им, а също и на числителното тутом по метода на изключването. За целта нека се върнем на табл. 3б.

Годината, в която се е възкачил на трона Севар, е алтом. На таблицата се вижда, че възможните алтом години, в които това би могло да се случи, са 728 и 738. (748 е година сомор, а 718 е много ранна.)

По-горе установихме, че числителното (ш)ехтем трябва да означава „втори” или „осми”. „Втори” години в периода, който разглеждаме, са 724, 734 и 744. Но 724 е година сомор, 734 е година етх, а 744 отпада, защото това би означавало неизвестният хан да управлява след Севар. Следователно, значението „втори” за (ш)ехтем не е възможно.

Остава значението „осми”. „Осми” години са 720 и 730. Вероятността 720 да е годината дваншехтем е малка, защото така не би останало много за управлението на Кормисош, чиято година е 713. Годината 730 е много по-вероятна.

Ако приемем за година на неизвестния хан 730, това автоматично отпраща Севар в 738 г. Но 730 е година на коня, а 738 на тигъра. Така получаваме:

тох = тигър, дван(ш) = кон, (ш)ехтем = осми.

Ако приемем и значението тутом = седми, нашият календар добива вида, показан на таблица 5.

 

Таблица 5

 

1 дохс твирем 16 (тох?) алтом 31 дилом твирем 46 (маймуна) алтом
2 сомор 2 17 текучитем(тутом?) 32 (дван(ш)?) 2 47 (петел) (тутом?)
3 шегор вечем 18 (драк) (ш)ехтем?) 33 верени вечем 48 етх (ш)ехтем?)
4 (тох?) бехти 19 дилом алем 34 (маймуна) бехти 49 дохс алем
5 текучитем 5 20 (дван(ш)?) 10 35 (петел) 5 50 сомор 10
6 (дракон) алтом 21 верени твирем 36 етх алтом 51 шегор твирем
7 дилом (тутом?) 22 (маймуна)2 37 дохс (тутом?) 52 (тох?) 2
8 (дваншехтем?) 23 (петел) вечем 38 сомор (ш)ехтем?) 53 текучитем вечем
9 верени алем 24 етх бехти 39 шегор алем 54 (дракон) бехти
10 (маймуна) 10 25 дохс 5 40 (тох?) 10 55 дилом 5
11 (петел) твирем 26 сомор алтом 41 текучитем твирем 56 (дван(ш)?) алтом
12 етх 2 27 шегор (тутом?) 42 (дракон) 2 57 верени (тутом?)
13 дохс вечем 28 (тох?) (шехтем?) 43 дилом вечем 58 (майм)(ш)ехтем?)
14 сомор бехти 29 текучитем алем 44 (дван(ш)?) бехти 59 (петел) алем
15 шегор 5 30 (дракон) 10 45 верени 5 60 етх 10

А таблица 3 добива следният вид:

 

Таблица 3б

сомор шегор тох текуч-итем драк дилом дван(ш) вер-ени майм

 

петел етх дохс
664 665

Безм

666 667 668 669 670 671

Асп

672 673 674 675
676 677 678 679 680 681 682 683 684 685 686 687
688 689 690 691 692 693 694 695 696 697 698 699
700 701 702 703

Тер

704 705 706 707 708 709 710 711
712 713

Корм

714 715 716 717 718 719 720 721 722 723
724 725 726 727 728 729 730

Неизв

(?)

731 732 733 734 735
736 737 738

Сев

(?)

739 740 741 742 743 744 745 746 747
748

Вин

(?)

749 750 751 752 753 754 755 756 757 758 759
760 761

Тел

762 763 764 765

Умор

766 767 768 769 770 771
772 773 774 775 776 777 778 779 780 781 782 783

 

(665 – година на Безмер, 671 – година на Аспарух, 703 – година на Тервел, 713 – година на Кормесий, 730 – годината на неизвестния владетел, 738 – годината на Севар, 748 – годината на Винех, 761 – годината на Телец, 765 – годината на Умор)

 

Това е крайния вид на календара при наличните данни. Прабългарските годините и числителни, чиито места са предполагаеми, са поставени в скоби и са означени с въпросителна. По-нататъшната му възстановка е възможна само при появата на нови факти и съждения.

 

 

 

 

ЧАСТ 2: Исторически коментар на резултатите

Досега свързвахме постигнатите резултати с данните от историята само инцидентно – когато трябваше да се докаже някое твърдение или зависимост. Не сме се опитвали дори да интерпретираме  термините и личните имена, а сме ги ползвали така, както са дадени в изворите. Време е вече да сравним постигнатото с нашите исторически знания, да открием доколко то се покрива с тях и да обясним възможните несъответствия.

При това няма да се занимаваме с легендарната част от Именника. Макар да съдържа удивителни факти – като този, че колективната памет на прабългарите е съхранила спомена за смъртта на Атила и дори годината на събитието, тя има само косвено отношение към българската история. Ще започнем от управлението на Кубрат, откъдето започва същинската такава.

Оскъдността на историческите данни

 

Периодът 7-8 век е частта от българската история, за която знаем най-малко. Основният летописен извор, не само за нея, но и за византийската по това време са два извора – трудовете на Теофан Изповедник и патриарх Никифор. И двамата не са съвременници на събитията, обхванати от Именника и черпят сведенията си за епохата от друг, по-стар, общ и за двамата, източник. Те, естествено, описват византийската история и сведенията им за българската такава са случайни – само когато последните са свързани със събития от византийската.

Това е причината да не знаем основни неща за първите години на българската история. Не знаем, например, кога е умрял Кубрат, кога е започнал движението си на запад Аспарух, колко вречме са управлявали Аспарух и Тервел. За тези събития ползваме условни дати, определени по очевидно грешен път, с ясното съзнание, че са такива. А за събитията, станали между 718 и 756 година единственият летописен източник е Именника. Той се ползува от историците и като основен източник за хронологията на периода до 760 г. Това прави ценна всяка частица нова информация за това време. Затова правилното интерпретиране на Именника е от основна важност.

Резултатите от нашата интерпретация внасят огромно количество нова информация. Възможно е тя да не е изцяло вярна. Все пак това е логическа постройка, изградена върху няколко основни положения, които сме приели за верни и само отчасти подкрепена с доказателства. Ако някое от тези положения се окаже грешно, голяма част от постройката ще бъде компрометирана. Затова е важно да се поставят резултатите в историческата обстановка, към която се отнасят. Ако те се вписват по-добре в нея от досегашните, ще трябва да бъдат предпочетени.

 

 

 

Кубрат

Историците отъждествяват Курт от Именника с Кубрат. Към доводите за това отъждествяване ще прибавим още един, доколкото знаем, не влизал досега в научно обращение: местността в с. Малая Перешчепина, където се намира гробът, идентифициран от Й. Вернер като гроб на Кубрат, е известна на местното население под името „Куртгород” (по сведение на Л. Тошев). Местните хора нямат обяснение за произхода на името. То е старо и не може да бъде от литературен произход, още по-малко такъв, в който Кубрат е наречен Курт, защото съществува отпреди идентификацията на гроба. Очевидно, това е запазено много старо местно име.

Годината шегор вечем, в която според нашата интерпретация на Именника умира Курт/Кубрат, е 665. Тя е доста по-късна от обичайно срещаните в литературата 642-650 гг. Единственият документ, описващ това събитие, е свидетелството на Теофан, който отнася смъртта на Кубрат към времето на император Констанс II, управлявал между 642 и 668. Това е относително дълъг период, в който попадат и двете датировки. Предпочитанията към по-ранните от тях идва от желанието да се спазят посочените в Именника 61 години за управлението на Аспарух. Особено ревностен в това отношение е Златарски, който по тази причина изтегля събитието към най-ранната възможна дата – 642.

Ранното датиране на смъртта на Кубрат поставя ред трудни въпроси. Отпуснатите на Аспарух в Именника шестдесет и една години са невероятно дълъг срок за царуване дори и днес. А и  продължителността на управление, както видяхме, е най-недостоверната категория данни в Именника. Не може да не се запитаме какво е ставало през тези 30 или 40 години между смъртта на Кубрат и появата на Аспарух в Северна Добруджа. Трябва да допуснем, че те са преминали в безвластие и хаос, или че Аспарух е пътувал десетилетия от Кубан до Дунав – разстояние, което спокойно се изминава за едно лято.

Годината 665 ни позволява да нарисуваме една по-достоверна картина. След смъртта на Владетеля на престола се качва неговият законен наследник. Дали това е най-големият син Баян/Батбаян, или отъждествяването му с Безмер е неприемливо, е косвен въпрос, за решаването на който нямаме достатъчно данни. Но той несъмнено е законен владетел, защото е от същия хански род – Дуло. Той управлява номинално три години, но не успява да овладее разпада на държавата и след още три смутни години Аспарух официално става господар на своята част от народа.

Така годината 665 е по-приемлива за година на смъртта на Кубрат, отколкото 642.

Аспарух

Аспарух е станал хан според нашите данни в 671. Между нея и 680/881, когато той вече се бие с Константин Погонат, трябва да поставим похода му към Дунав и заселването му край неговото устие. Това несъмнено е станало със съгласието на собственика на тези земи – Византия. Обичайна нейна практика от това време е предоставянето на територии по границата на пришълци със задължението да я отбраняват. Недостатъкът на тази практика е, че обикновено апетитът на така заселените народи към територията на Империята е нараствал и накрая се е налагало те да бъдат усмирявани с военна сила. Точно това се е случило и с Аспарух. Той е използвал отслабването на Империята от войната й с арабите, за да се разшири на юг.

Тук трябва да направим отклонение и да подчертаем, че настъплението на Аспарух южно от Дунав не се е възприемало от съвременниците му като основаване на нова държава. За това свидетелстват, в частност, протоколите от Шестият вселенски събор, състоял се между 11 ноември 680 и 16 септември 681. В тях намираме един интересен факт. На 16 заседание на Събора (9 август 681) е изслушан презвитер Константин от Апамея, който е искал думата още на първото заседание, но не са му я дали. И този делегат между другото казва, че ако са го били изслушали в началото на събора, „нямаше да се случи това, което претърпяхме през годината, сиреч, каквото претърпяхме във войната с България”.

Това емоционално изказване, с което Констатин е искал да придаде повече тежест на думите си, е важно за нас в две отношения: първо, то поставя военната кампания срещу Аспарух във времетраенето на Събора, и второ, ясно показва, че това се схваща като война с позната страна, известната още от кубратово време България. (Протоколите на Събора позволяват времето на кампанията да се стесни още повече: до 11 заседание (март 681) самият император председателствува Събора. В края на същото той обявява, че държавните дела не му позволяват да присъства повече и оставя заместник. Но той все още е  в столицата до Великден, 14 април, и издава укази. Следователно, неуспешния поход срещу българите се е състоял между Великден и август същата година.)

Краят на управлението на Аспарух е в 703 г., т.е., той е хан 32 години. Това съответства на легендата за него като за един от най-дълго управлявалите владетели. Годината 703 е близо до най-често срещаните в литературата 700-701, но има предимството да е документирана в Именника.

Тервел и Кормисош

За пръв път Тервел като владетел се споменава във връзка със събития, станали през 704 или 705 година, когато той помага на сваления Юстиниан II да си върне престола. Това прави годината на възкачването му, 703, възможна. Повече трудности срещаме при определянето на края на неговото управление. Обикновено той се поставя след 718 г., защото в тази година името му се споменава за последен път в летописа на Теофан. От друга страна, Именника посочва за начало на царуването на Кормисош, а с това и край на тервеловото, годината шегор твирем, а това е 713. Бихме могли да приемем това за грешка, ако не съществуваха и други противоречия, правещи от Кормисош най-загадъчния владетел от Именника. Това налага да разгледаме сведенията за неговото управление по-обстойно.

Кормисош се среща в източниците като Кορμέσιος, Коμέρσιος, лат. Cormesius, Comersius. Кормисош в Именника е несръчна кирилска транскрипция на Кορμέσιος или близка до него форма, като авторът е сметнал падежното окончание –ος за част от името, вместо да го предаде правилно като Кормесий. Същото име се среща и в надпис под Мадарския конник, непосредствено до надпис на Тервел, във формата Кρουμεσις, т.е., Крумесий. Надписът е силно повреден, но е ясно, че в него става дума за отношения с Византия, свързани с плащания и определяне на граници. Възможно е това да е текст на договор, за какъвто ще стане дума по-късно. Би трябвало да предпочетем формата Крумесий като домашна и вероятно образувана от същия корен, като Крум, но по въпроса няма единно мнение.

Противоречията за царуването на този владетел започват от Именника. Той недвусмислено посочва началото му в 713, а същевременно го поставя между владетелите Севар и Винех. Очевидно едно от тези твърдения е грешно. Досега за несъмнено се е приемало второто – което е разбираемо при липсата на ясна възстановка на календара. По-горе в табл. 2 посочихме, че редът на владетелите заслужава по-малко доверие от годината на възкачването им.

Допълнително съмнение внася още едно сведение на Теофан, на което ще се спрем обстойно. Когато Крум, след разгрома на Никифор, поема стратегическата инициатива, той се обръща към новия император Михаил I с искане да бъде подновен договорът (от преди близо век!), сключен между Кормесий и Византия по времето на император Теодосий III (715-717гг.) и патриарх Герман (715-730 гг.). Искането на Крум е очевидно провокативно. Ако трябва да направим някакъв паралел, това е все едно днес България да поиска подновяването на Брест-Литовския договор между България и Русия. То говори за това, че Крум търси повече повод за война, а не за мир, а също така е и показателно за грижливото отношение към документите в ханската канцелария. Но за нас това сведение е важно в друго отношение – то отпраща управлението на Кормесий там, където сочи и датата в Именника.

Има и още едно свидетелство – хрониката  на Сигберт (Sigebert), който споменава Кормесий като непосредствен приемник на Тервел.

Тези противоречия се разрешават от авторите по различен начин. Ето какво казва  по въпроса В. Бешевлиев, един от най-големите авторитети по тази част от българската история:

„Византийските хронисти Теофан и Никифор, чиито съчинения са главните извори за началния период на българската държава, са почерпили по-голямата си част  от сведенията за българите от един общ непознат извор, в който българският владетел се нарича редовно κύριος. В Теофановия текст за мирните предложения на Крум от 812 Кормесий е наречен κύριος, а Крум на същото място άρχηγός. Различните титли и особено титлата на Кормесий показват съвършено ясно, че Теофан е заел сведението за мирния договор от същия стар извор, от който е почерпил сведенията за по-старата история на българите. Следователно вече в този стар извор Кормесий е бил даден заедно с императора Теодосий и патриарх Герман и затова не може да се говори за грешка на Теофан. Обстоятелството, че неизвестният автор на въпросното съобщение определя с най-голяма         точност                                                                                                                                                                                                                     чрез имената на византийския император и патриарх времето, когато е бил сключен договорът, изключва възможността за грешка при споменаването на българския владетел, чието име играе също така ролята на датиращ елемент. Ето защо трябва да се допусне, че Кормесий е играл дейна роля при сключването на мирния договор от 716. (…) От сигурното сведение за мирния договор от 716 се вижда, че той е бил по това време вече владетел. (…) Това противоречие в данните за управлението на Кормесий може да се премахне само ако се приеме, че той е заемал високо служебно положение при Тервел, поради което византийските хронисти са го смятали за владетел. А това е могло да бъде само положението на съвладетел или капхан, което той е запазил и при наследниците на Тервел. (…) И така, трябва да се приеме, че от 714 (в действителност 713 – б.а.) до 762 той е стоял начело на българската държава първоначално само като съвладетел, а по-късно като пръв владетел.” (В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, С., 1979)

Виждаме, че Бешевлиев стига до границата, но не се решава да я престъпи. Той доказва присъствието на Кормесий в периода, смятан за принадлежащ на Тервел, но не прави последната крачка – да го признае за владетел. Вместо това търси други обяснения на факта. Те са уязвими от много гледни точки:

  1. Междудържавни договори се сключват между държавни глави, а не между император и заместник. Изискването за равнопоставеност на страните не би позволило на император да подпише договор, ако другата страна не е първото лице в държавата.
  2. Ние не знаем почти нищо за правомощията на капхана, но няма да сгрешим, ако кажем, че това не е наследствена титла, а длъжност, придобивана по заслуги. Ако Кормесий е станал капхан в 713, той вече е бил зрял мъж с опит в държавните дела. Трудно можем да си представим, че той ще преживее на такава изложена на рискове длъжност още 40 години при трима владетели, за да вземе накрая и върховната власт.
  3. Но дори и това да се е случило, в Именника би трябвало да е посочена годината на вземане на властта, а не годината на капханството му.

Причината историците да поставят управлението на Кормесий след това на Севар са две: данните от Именника и едно споменаване на Тервел от Теофан в хрониката за годината 718/19. Това споменаване е важно и също ще го разгледаме подробно.

В тази година, както свидетелствуват и двамата летописци, Теофан и Никифор, бившият император Анастасий II, заточен в Солун, прави опит да си върне престола. Това е т.н. заговор на Артемий. За целта Артемий влиза във връзка с българите, които му оказват помощ. Опитът е неуспешен, заговорниците биват изловени, а българите се оттеглят. Интересното за нас е, че докато Никифор, описвайки случая, говори само за българи, без да споменава имена, Теофан изрично казва, че помощта за заговорниците е дадена от Тервел.

Това, наглед неоспоримо доказателство, че Тервел е бил жив през тази година, може да се подложи на съмнение. В тази част на своята хроника Теофан на два пъти описва как българите и Тервел оказват помощ на друг претендент и бивш император – Юстиниан. Когато този летописец е стигнал до трети такъв случай, той естествено го е свързал пак с Тервел. За него Тервел по презумпция е бил човекът, който помага на свалени императори. Дори и това име да не е присъствало в източника му, той го е добавил, за да украси хрониката си. За Теофан е естествено да не знае кой е бил български владетел през 718 г. – тук той описва събития с вековна давност.

Второто свидетелство, това на Именника, също може да бъде разгледано критично. Вече посочихме, че последователността на владетелите в Именника е по-малко достоверна от името на годината им. Можем да си представим как авторът на тази част от Именника, впечатлен от факта, че родът на Кормесий/Кормисош не е Дуло, го е поставил след владетелите от този род (и дори го е съпроводил с коментар). За това, че този автор не е можел да разчете датите от прабългарския календар, говорихме в първата част на изследването. Няма пречки да допуснем, че в 713 година родът Вокил е сменил Дуло във властта, а после родът Дуло си я е върнал – също, както  родът Укил е сменен от Угаин при Телец, а при Умор отново е царстващ.

Така доводите за и против възцаряването на Кормесий през 713 могат да се групират както следва: (разглеждаме само домашни и византийски извори)

доводи в полза на 713 доводи против 713:
  1. датировката шегор твирем
  2. договорът от 715/17 г.
  3. надписът от Мадарския конник
  1. редът на владетелите в Именника
  2. споменаването на Тервел в хрониката на Теофан за 718/19 г.

(Кормесий е споменат от Теофан още веднъж: когато говори за възцаряването на Сабин, той споменава, че последният бил „зет на Кормесий, техният (на българите – б.а.) някогашен господар”. Макар тук Теофан да използува думата πάλαι за „някогашен“, което говори за древност, бележката не може да се използува като довод, защото Сабин би могъл да е зет на Кормесий и в двата случая.)

Очевидно доводите в полза на 713 натежават. Това е повод мястото на Кормесий в реда на българските ханове да бъде преразгледано. Ако управлението му е започнало в 713, то трябва да е приключило в 730 с идването на неизвестния хан. Така Кормесий е рядък случай на владетел, чиито години на управление, посочени в Именника – седемнадесет на брой – са верни. Също така помощта, оказана на Византия срещу арабите, трябва да бъде негова, а не на Тервел, заслуга.

Винех, Телец и Умор

В част 1 допуснахме, че годините на Винех и Телец са разменени. Основанието за това е, че годината шегор алем отговаря на историческите сведения за възкачването на Телец. Ето какво ни съобщава Теофан за годината 6254 от с.м. (762-63):

„Българите, като въстанали, избили господарите си, които произлизали приемствено от [ханския] род и поставили мъж злонравен на име Телец, на 30 години. (…) На 17 юни императорът излязъл срещу Тракия, като изпратил и през Черно море флот до 800 хеландии, носещи всяка по 12 коня. А Телец, като чул за похода срещу него, взел като съюзници 20 хиляди от съседните племена (…). Императорът, като дошъл, разположил се на стан в Анхиалското поле. На 30 юни, първи индикт, ден пети [от седмицата], се явил Телец. Той дошъл с множество племена и започнало сражение. (…) Телец бил обърнат в бяг. (…) Българите, като се разбунтували, убили Телец заедно с неговите войводи и поставили Сабин (…). Но когато Сабин изпратил пратеници при императора и поискал да сключи мир, българите направили събор и се противопоставили твърдо на Сабин, казвайки: „чрез теб България  ще бъде поробена от ромеите”. Станал бунт, Сабин избягал в крепостта Месемврия и преминал към императора. А българите си поставили друг господар, на име Паган.”

Никифор описва същите събития, но без да споменава много дати, а отнася всичко към първи индикт.

Очевидно е, че описаните събития не могат да станат за една година. Трудно е да си представим как в нея ще се поберат бунт, военен поход, втори бунт, събор, трети бунт и царуване на трима владетели. В действителност, под тази година Теофан описва само походът на Константин, а предшествуващите и последвалите го събития са добавени като мизансцен, за да посочат причините за похода и последствията от него. Това се потвърждава и от по-нататъшния текст на Никифор:

„В третия индикт Константин нахлул в България, понеже българите свалили от властта поставения от Сабин техен вожд, на име Умар, и провъзгласили за вожд Токту, мъж българин, брат на Баяна.”

Трети индикт отговаря на 764-65 г. От тук се вижда, че бягството на Сабин и краткото царуване на Умор са станали чак през 765, която е година дилом. Между тази година и битката при Анхиало се вместват смъртта на Телец и управлението на Сабин. Подобно отстояние във времето трябва да очакваме и при предхождащите похода събития. На Телец му е трябвало техническо време, за да прояви „злонравието” си – т.е., с враждебната си политика да предизвика война.

Сражението при Анхиало наистина е станало в указаната година, защото първи индикт е 762-63 г., а 30 юни 763 действително се пада в четвъртък (Теофан брои дните на седмицата от неделя). Телец е станал владетел около две години по-рано – през 761. Този срок отговаря на горното изискване.

Ако Телец е бил убит през 764 (което е много вероятно), то и неговите години на управление, посочени в Именника, са верни.

Нищо повече не може да се каже за управлението на Винех, освен, че за него няма място в описваните събития. Ще трябва да приемем за начало на неговото управление годината сомор алтом, с всичките резерви към това.

Годината на покръстването

В част 1 разгледахме някои от свидетелствата за покръстването на българите. В резултат стигнахме до извода, че годината етх бехти може да бъде 864 или 866, а 865 трябва безусловно да се отхвърли. Предпочетохме 866 по етимологически причини.

За съжаление, трябва да признаем, че нашите резултати не само не премахват противоречията в свидетелствата за покръстването, но и добавят нови. Това налага да разгледаме този случай още веднъж и по-подробно.

Дълго време в българската историография господстваше тезата на Златарски, според която покръстването е станало в края на лятото на 865, вероятно на Кръстовден. Златарски стига до тази дата чрез собствената си възстановка на прабългарския календар, която е грешна в основата си, Следователно и неговата датировка не може да се приеме за вярна. От доводите, които представихме в част 1 се вижда, че цялата 865 година не може да бъде годината на покръстването. Тази хипотеза трябва за се отхвърли.

През шестдесетте години на 20 век гледището на Златарски беше изместено от това на П. Петров, според който покръстването е станало през 864. То доби нещо като официален статут, донякъде и по конюнктурни причини – защото задоволяваше изискването за „нов поглед” върху историята. Доказателството на Петров са доста субективни – той пренебрегва източниците, които противоречат на тезата му, приема за по-меродавни тези, които я потвърждават и тълкува останалите доста произволно. Днес може да се каже, че тя също не съдържа категорично доказателство за правотата си.

Съществуват и становища, че годината на покръстването е 866. Те се градят най-вече върху тълкуването на Микола, че годината етх е година на кучето, а както знаем, 866 е такава. Тази датировка, обаче, противоречи на други документи, с които ще се запознаем по-долу. (В изложението ползуваме публикацията на T. Jonchev, www.nauka.bg/forum/index.php?showtopic=814)

Двата важни домашни документа, надписът от Балши и свидетелството на черноризец Тудор, разгледахме подробно в част 1. Освен тях, за датиране на покръстването са важни още два документа, защото техните автори са свидетели и преки участници в събитието, при това на най-високо равнище – това са папа Николай I и цариградският патриарх Фотий.

Първият е писмо на папа Николай до епископа на Констанц Соломон от май 864. От текста на писмото става ясно, че по това време българският владетел Борис има намерение да се покръсти. Така датата на покръстването не може да бъде по-ранна от началото на лятото на 864.

Вторият документ е една енциклика на Фотий. В нея между другото се казва:

„Нямаше още и две години, откак тоя народ [т.е., българите] беше захванал да почита християнската вяра, когато мъже злочестиви и отвратителни (с какво име би могъл да ги именува един  благочестив човек?), мъже от мрак изпъкнали, уви! – как да разкажа останалото? Те като някоя мълния или трус, или силна градушка, или – за да се изразя по-добре – като някой вепър се нахвърлиха против наскоро утвърдения в благочестие и новоустановен народ…”

С тези думи Фотий, в типичния си витиеват стил, изразява възмущението си от пристигането на конкуренцията – папската църковна мисия, начело с Формоза Портуенски, в България – през 866 г. Това идване е предизвикано, както знаем, от дипломатическите игри на Борис, който в желанието си за самостоятелна църква, се отмята от Цариград и се обръща към Рим. Тези редове са ценни, защото дават възможност за датировка. Знаем, че папската мисия пристига в България през ноември 866. Ако приемем, че думите на Фотий „нямаше още  и две години” означават точно това, а именно – повече от една и по-малко от две години – трябва да поставим покръстването, извършено от византийската църковна мисия, в границите между ноември 864 и ноември 865.

Ако отхвърлим по санитарни причини граничните стойности на този период, излиза, че това е станало между началото и есента на 865 година. А точно това е годината, която категорично отхвърлихме като невъзможна. Това нововъзникнало противоречие можем да отстраним по два начина:

  1. Ако допуснем, че покръстването е станало в тесния период декември 864 – януари 865 (виж фиг. 2). Тогава годината етх бехти ще е годината на маймуната, а датата на надписа от Балши е дата на поставянето му, а не дата на покръстването. Това допускане е доста натегнато и изисква отхвърлянето на двата важни домашни извора.
  2. Ако допуснем, че официалната дата на покръстването, изписана на надписа от Балши и останала в съзнанието на хората като етх бехти, не е дата на покръстването, извършено от византийската църковна мисия, а е друга, свързана с някакво важно събитие и с преминаването към Римската църква.

Кое е събитието, способно да предизвика втората възможност? Без съмнение, това е бунтът през 866. Преди него Борис налага християнството предпазливо и постепенно. Знаем, че самият той се покръства тайно и през нощта в двореца си. Очевидно той опипва почвата, за да види как ще се приеме тази толкова важна промяна. Оказва се, че е имал основание: следва бунт на болярите. След бунта въпросът вече става на живот и смърт: или новата вяра ще се наложи, или Борис ще плати за опита с главата си. Това налага, освен избиване на водачите на бунта, и поемане на категоричен курс към покръстване: на „дадения му от Бога народ” трябва да се обясни, и то не само устно чрез глашатаи, не само чрез разрушаване на капища и рязане на глави, но и издълбано на камък за вечни времена, че  вече всички са християни и връщане назад няма. Надписът от Балши и подобните нему не са израз на възторг от новата вяра, а публикации на указ, утвърждаващ волята на княза. Несъмнено описваните събития са били от такова естество, че да оставят траен отпечатък в общественото съзнание. Затова и в него е останала годината етх бехти като година на покръстването.

Дори и тези мерки успяват само да потиснат езическата съпротива, но не и да я унищожат. Тя се проявява отново години по-късно, при наследника Владимир.

Бунтът срещу покръстването е станал през пролетта или лятото на 866. Във всеки случай той е преди август същата година, защото тогава в Рим вече са пристигнали пратениците на Борис с молба за съдействие. Това не би могло да стане преди бунта да е потушен и положението – овладяно.  Периодът пролет-лято на 866 се вписва еднакво добре както в годината 6374 от надписа в Балши, така и в годината етх бехти от календара. (фиг. 2)

Следователно, Борис действително е приел Христовата вяра от византийски свещеници някъде през 865. Но официалният акт на покръстването е обявен след потушаването на болярския бунт и е останал в колективната памет като „етх бехти“ и в надписа от Балши като година 6374 от с.м. Покръстването на българите не трябва да се разглежда като еднократен акт, а като процес. Затова не можем да говорим за дата на покръстването, а по-скоро за период, започнал в началото на 865 и завършил година по-късно.

Това е единственото разумно обяснение на противоречията в изворите.

„Остриженами главами”

В текста на Именника има думи и изрази, които остават неясни. Например, ние не знаем, като изключим буквалното му значение, как да разбираме израза остриженами главами („с остригани глави”). Тълкуването му няма пряко отношение към нашата тема – прабългарския календар, но тук ше се спрем на него, защото ни е под ръка.

Знайно е, че в немалко турски племена мъжете са бръснели главите си, даже до нас е достигнал изразът „обръснат по тюркски”. Но за да се споменава такава  битова подробност в един лаконичен надпис, какъвто е Именника, трябва тя да има някакво специално значение.

В старотюркски съществува глаголната основа jüli-, jülü- със значение „бръсна” (вкл. и главата). От същият корен са и думите jülüg „бръснат” и  jüligü „бръснач”. От друга страна родовото име на първите ханове е Дуло. Младенов извежда това име от старотюркското *Jula с преход на j в д, което е една от особеностите на прабългарския език и на неударено а  в о – типично за старобългарски. Но формата Jula е много близка до въпросния старотюркски корен и вероятно произлиза от него. Така можем да приемем, че значението на думата е било „бръснатите” или „остриганите”.

В тюркските племена често племенното име означава някакво качество или особеност на носещите го. Така, името на племето Кайъ (от което произлизат османските турци) означава „силните”, името на печенезите идва от думата ”баджанаци” и пр. Ако приемем горната хипотеза за произхода на името Дуло, то изразът „с остригани глави” не е случаен, а подчертава още веднъж родовата, а може би и племенната принадлежност на изброяваните владетели.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *