ЧАСТИЧНАТА ПРИЛОЖИМОСТ НА ЛИБЕРАЛИЗМА

Наскоро предложих на един либерално настроен издател текст, в който между другото се обосноваваше нуждата от ограничаване на избирателното тяло у общества, недорасли за истинска демокрация. С най-благородна цел, разбира се – улесняване на тяхното съзряване.

Последствието беше неочаквано. Издателят получи нещо като либерален шок. Реакцията му напомняше тази на Вергилий, когато разбрал, че любимата му Цецилия извършва същите неизбежни физиологични действия, като останалите жени.

Признавам, че се изненадах. Такава отдаденост на една идеология сякаш ме върна в светлото минало, когато това се приемаше за норма. Това беше напомняне, че либерализмът може да се използва за цели, които самият той не си е поставял. Така съвсем естествено се появи и настоящата реакция.

Нека отбележим, че частичната приложимост не е качество само на либерализма. За да не бъде заглавието ни „Частичната приложимост на идеологиите“ причините са две: първо, има идеологии, които са не само частично, но и изцяло неприложими и, второ, тук либерализмът е главната ни грижа. Все пак, той (и критиката към него) напоследък са на дневен ред.

***

Ще прескочим въпроса що е идеология. Който се интересува, може да се обърне към специализираната литература. Тук ще стане дума за идеологиите като ръководства за устройство на обществото.

Веднага трябва да отбележим първия препъни-камък по този път. Той е, че всяка идеология е вярна в най-добрия случай само частично. Като казваме „вярна”, разбираме нейната способност да постигне целите, които си е поставила, сиреч, нейната адекватност на действителността.

Частичната адекватност на идеологиите е очевидна, ако ги сравним с науката. Простите зависимости в материалния свят, например, се описват от науката физика. Тя не ги обхваща изцяло, нито без грешки, но винаги има само една физика, която се поправя и допълва. Докато по въпроса за устройството на човешкото общество мненията, някои от които се изключват взаимно, са безброй. Както се казва, науката нагажда теорията към фактите, докато идеологията прави обратното – нагажда фактите към теорията.

Това е така, защото всяка идеология е до голяма степен опит за проектиране на бъдещето. А в бъдещето се надниква трудно. Човек разполага само с два несъвършени уреда за това – ясновидството и екстраполацията. Първият обикновено отхвърляме като нерационален, а вторият притежава едно неотстранимо качество – не отчита действието на фактор, който напоследък се сдоби и с име – т.н., „черен лебед” на Талеб. И, понеже не разполагат с друго, идеологиите които държат да се наричат рационални, ползват екстраполацията. (Тук ще оставим настрана религията, която е специален вид идеология. Тя се гради на вярата, а доколкото привежда доказателства за истинността си, те са невъзпроизводими.)

Но дори и в частта си, третираща настоящето, идеологиите подхождат елементарно. Моделът на действителността, който те ползват, е изключително опростен. Те залагат, като правило, на промяната на един от факторите в тази действителност и очакват определени резултати от това. Либерализмът, например, очаква положителни резултати от увеличаването на самостойността на индивида. Социализмът, напротив, очаква същото от намаляването ѝ. Анархизмът – от унищожаването на властта, консерватизмът – от съхраняване на ценностите, нихилизмът – от унищожаването им и т.н. Но промяната на един от факторите в обществения организъм – също като става това в околната среда – причинява раздвижване на цялата система, което води до промяна на всички останали параметри в нея, а резултатът  е непредвидим.

Този резултат може, разбира се, да бъде и приемлив и тогава казваме, че идеологията е успешна. И тези случаи оправдават самото съществуване на идеологиите. Но не трябва да забравяме, че една, дори донякъде вярна идеология, може да дава добри резултати само при наличие на определен кръг условия. Когато тези условия се променят, или тя започне да се прилага извън него, лошите резултати не закъсняват. Тогава тя трябва да се приспособи към новите условия или  да се изостави.

Интересна е реакцията на носителите на дадена идеология, когато тя почне да дава засечки. Обикновено те приемат, че тези неочаквани резултати се дължат на недостатъчно придържане към теорията. Решението е, че досегашното лекарство е било малко и на обществото трябва да се даде повече от него. Увеличената доза на свой ред увеличава лошите резултати и този порочен кръг предизвиква паника у въпросните носители. Тя обикновено пречи да се вземе правилното решение – а то е ремонт или смяна на идеологията.

Това е лесно да се каже и мъчно да се направи. Преди малко отделихме религията от „рационалните” идеологии, но това разделение на практика е доста условно. Привързаността на индивида към дадена идеология може да се гради върху вяра в същата степен, както и принадлежността му към някоя религия.  И, за съжаление, това е масовият случай. Освен за номиналните си цели, идеологиите се ползват и за задоволяване на духовния глад, присъщ на всяко човешко същество. Ще илюстрираме тази нужда с пример.

Античните европейски общества – старите Гърция и Рим – имат велики достижения, някои от които ползваме и днес. Но в цялата им висока култура има една особеност, която предизвиква вътрешно чувство за неудовлетворение: те ползват примитивна религия, пригодена към потребностите на едно варварско (ако използваме тяхната терминология)  общество – Олимпийския пантеон. Това неудовлетворение съпътства тяхната цивилизация постоянно и, когато един ден тя среща едно малко и не толкова развито общество, каквото е юдейското, но притежаващо такава духовна ценност, като единобожието, резултатът е поразяващ. Това малко общество покорява духовно Античната цивилизация и се ражда християнството, което накрая става нейна официална религия.

Нещо подобно, но с обратен знак се случва по време на европейското  Просвещение. Християнството, което е в основата на Европейската цивилизация, прогонено от разума, престава да е официална идеология и се свежда до въпрос на личен избор. Държавата се секуларизира.

Едно от следствията при тази промяна е, че духовният глад в общественото съзнание се появява отново. Той дори е по-силен от този в античното общество, което притежава все пак някаква, макар и несъвършена, религия. Този глад се задоволява (или се прави опит да  задоволи) с идеологии. Така настъпва и златното време на идеологиите.

Ще напомним известният, но рядко споменаван факт, че има два типа идеологии. Първият тип са предпоставените такива. Това са хипотези или утопии, родени в нечий ум и предложени на обществото за осъществяване.

Вторият тип са идеологиите, появили се спонтанно, когато действието на някоя идея е било осъзнато като положителен фактор в общественото развитие. Като резултат тя се превръща в основа на нова идеология. При този тип идеологии различаваме три етапа на развитие, които можем за означим с троицата: инструмент – идеология – верую. В първия етап, обикновено случайно, дадена идея или идеи, прилагани към обществото, действат като инструмент с положителни последствия. В един момент това действие бива разпознато и превърнато в идеология. Много скоро след като се появи, идеологията се превръща за някои хора във верую, тоест – в единствено правилният метод за действие.

При идеологиите от първи тип тази троица отсъства. Те се превръщат във верую без да са изпитани на практика.

Когато една идеология се превърне във верую, тя вече започва да изпълнява и друга функция: задоволяване на духовния глад у носителите ѝ. Затова много лесно може да излезе извън кръга условия, в който е ефективна.

Сега нека се съсредоточим върху идеологията, с която започнахме – либерализма.

Либерализмът е нещо много хубаво. Това, че голяма част от нашия свят е такава, каквато е, се дължи в много голяма степен на него. Той не е предпоставена идеология, като социализма, тоест, хипотеза, родена в нечий ум и след това приложена на практика с ужасяващи последствия. Осъзнаването на факта, че по-голямата свобода на личността води до по-добри постижения в икономическо и политическо отношение (което е резултат от наблюдения върху вековна европейска практика) го превръща в идеология по време на Просвещението. Днес можем да го наречем водеща съвременна идеология.

Същевременно, той се е превърнал и във верую и това е причината за критиките, на които е подложен. Като лоши последствия от догматичното му прилагане можем да посочим мултикултурализма, неадекватното отношение към незаконната имиграция в развитите страни, безотговорното ползване на инструментите на пряката демокрация, преекспониране на правата на отделни малцинствени групи и др.

Мултикултурализмът, например, е опит да се създаде общество, в което няма господстваща или преобладаваща култура, а съжителстват множество равнопоставени култури. Прескачайки въпроса каква е необходимостта от такова общество, ще отбележим, че културите, също както индивидите, не са равностойни. Едни култури превъзхождат други и превъзходените бързо повяхват под въздействието на първите. Опитите за създадем такова общество изискват потискане на едни култури за сметка на други. Освен другите опасности, които крие това, като спадане на общото културно равнище, еклектизъм и пр., в крайна сметка в това общество все пак ще има преобладаваща култура, и тя ще е вече не най-високата, а тази, чиито носители имат най-висока раждаемост.

Отнесено към европейското общество, част от чиято култура е и самият либерализъм, това означава, че в този случай той просто ще се самоубие.

Подобни тревожни разсъждения можем да направим и по другите споменати прояви. Усещането за това поражда в обществото антилиберални настроения. Но нашата цел не е да ги поддържаме. В същност, ако искаме да компрометираме либерализма като идеология, достатъчно е да го оставим в ръцете на днес практикуващите го. Както се видя от горния пример, те ще го унищожат сами.

Не можем да изоставим либерализма. Това означава катастрофа. Можем и трябва да обозначим границите, в които е ефективен и да не излизаме от тях. Това означава да го изоставим като верую и да го ползваме прагматично – само в границите на неговите разумни резултати. Когато прилагането на теорията не дава такива, трябва да ползваме нещо друго, водени от здравия разум.

Така стигаме до последния въпрос: а с какво ще задоволяват духовния си глад тези, които ползват либерализма като религия?

Макар това да не е наша работа, можем да дадем един отговор: християнството съществува точно за това. „Рационалните” религии, обожествяващи човека и неговия разум, не могат да го заменят. Разочарованието от тях настъпва твърде скоро, подхранвано от същите разумни доводи, които са ги създали.

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *