Четиво за освободители и освободени

Преди години, когато принц Чарлз, английският престолонаследник, беше на посещение в България, една от точките в програмата му предвиждаше поклонение на гробовете на английски войници, умрели във Варна по време на Кримската война.

По този повод някакъв наш историк, професор божем, надигна глас в общественото пространство, като каза приблизително следното: “ участието на Англия в Кримската война е в разрез с интересите на България. Ако Русия беше спечелила войната, щеше да има българска държава не през 1878 година, а по-рано. “

Това накара принца, явно ръководен от правилото на своя сънародник Бърк “бъди първо джентълмен, а после патриот”, да се откаже от посещението във Варна. С това случката приключи, но въпросът остана да виси неизяснен  в същото това пространство. И, макар и забравен, виси там и до днес. Ако някой го намери, ще остане с чувството, че принц Чарлз и майка му не са  били

Знаем, че историята не търпи условното наклонение. Думите: „какво би станало, ако…“ в нея не са на почит. Но, за наше оправдание, не ние сме изрекли това “ако…”. И затова с чиста съвест и желание да достигнем истината можем да зададем въпросите: “какво би станало наистина, ако Кримската война беше спечелена от Русия? Би ли съществувала тогава независима българска държава преди 1878 година?” И да им отговорим по начин, достъпен и за не джентълмени.

ПРЕДИСТОРИЯ

Кримската война (1853-56 г.) е поредната от върволицата войни между Русия и Турция, следващи през почти ритмични интервали от време: 1676-81; 1686-700; 1710-13; 1735-39; 1768-74; 1787-92; 1806-12; 1828-29. Почти всяка от тях е успешна за Русия. Всяка успешна такава премества границата на Империята все по на юг. През 1696 година Петър I превзема Азов и стъпва на Черно море. През 1783 година е анексиран Крим. В 1794 на мястото на забутаното татарско село Хаджибей е основан град Одеса, който скоро ще стане четвъртият по големина в страната.

Това разширение на юг, разбира се, има геополитически цели: излаз на Черно море и след това – контрол над него чрез господство върху проливите. Но то е обосновано и идеологически. Още от времето на Иван III се знае, че Москва е Третият Рим, получил скиптъра на властта от Втория – Цариград, след като той е завладян от неверниците. (А Четвърти, както е известно, няма да има!) Какво по-естествено от това Третият Рим да поиска наследството на родителя си? Тази идея остава жизнена до край. Дори по време на Балканската война руското правителство ревниво следи границата между България и Турция да бъде достатъчно далеч от проливите, за да остави място за една бъдеща руска територия.

Войната, предхождаща Кримската, тази от 1828-29 г. има особено значение за България. След нея  Империята придобива делтата на Дунав и така за пръв път стъпва в географските граници на България. Въпреки, че военните действия се водят главно на българска територия, след войната официално не се повдига по никакъв начин въпроса за някаква българска автономия или независимост. Нещо повече, когато бива посетен от български първенци, дошли да поставят този въпрос, главнокомандуващият руските войски, прусакът Дибич, отговаря с известното изречение:” не се бунтувайте, българи, защото ще обърна топовете си към вас!”

Защо Дибич, а чрез него и самия император, реагира така остро на идеята за българска държава? Ако спънките са били от тактическо естество, той би казал: “още е рано за това, вие не сте готови, почакайте следващото ни идване” и т.н. Но те са стратегически: Една независима или полунезависима държавица, подобна на току-що създадените Сърбия или Гърция, като преграда по пътя към Цариград, е последното нещо, което Империята би желала. Сърбия или Гърция могат да бъдат подкрепяни от християнска солидарност, защото са далеч от проливите и се намират в чужди сфери на влияние, но една България на Черно море  би означавала край на възможностите за разширение в балканското направление.

ВОЙНАТА

Войната от 1828-29 г. има още едно важно следствие: тя предизвиква безпокойството  на останалите европейски държави, които виждат как Русия става твърде силна чрез разширяването си за сметка на  Османската империя. Затова, когато през 1853 г. Русия навлиза в Молдова и Влашко и избухва следващата война, те вземат мерки за съхраняване на равновесието на силите в Европа. Турция е подкрепена от коалиция, състояща се от Англия, Франция и Сардинското кралство. Срещу тази коалиция Русия няма шансове.

Въпреки немарливото водене на войната и от двете страни, стратегията на коалицията  се оказва  добра. Масираното настъпление по всички фронтове срещу огромна страна като Русия, както показва и провалът на Наполеон, трудно би довело до успех. Но силният удар в една точка, в случая Крим, може да свали гиганта в нокдаун. Което се и случва. През 1856 г. Русия е принудена да сключи мир и отстъпва на Турция някои територии на север от Дунав.

Какво би станало, ако тази коалиция не се беше състояла и Турция беше отново останала сама срещу Русия? Това е въпрос, на който можем да отговорим с увереност: без съмнение, Турция би понесла поредното поражение. Русия щеше да се разшири още малко на юг. Тя щеше да присъедини Добруджа и вероятно още някоя част от Източна България по същия начин, както след войната от 1806-12 г. присъединява Бесарабия.

Съдбата на Бесарабия, днешната независима държава Молдова, ни дава представа как би изглеждала днес тази част от България. Тя би била бързо русифицирана. Варна щеше да е един голям руски град. Българите щяха да бъдат най-голямата етническа група в  областта, но вероятно в малцинство спрямо сбора от останалите – турски, гагаузки,  руски, татарски и гръцки етноси.

Тази област би донесла на България всичките недостатъци на една обща граница с Русия. По съветско време тя щеше да бъде обявена за съюзна или автономна република и да стане проводник на болшевишко влияние в останалата част на България. Тя нямаше да се казва “Болгарская ССР”. Българите в нея щяха да бъдат обявени за някаква друга, различна от българската, народност – например “добруджанска”. По примера на Молдова или Македония за нея щеше да бъде създаден някакъв нов, “добруджански” език. След Втората световна война Сталин щеше да се погрижи голяма част от неруските й етноси да бъдат преселени в Сибир или Казахстан. Днес тя щеше да е част от Украйна или – ако беше независима – да измести Молдова от позицията на най-бедната държава в Европа.

При това положение би ли могла да има българска държава преди 1878 г.? Това е въпрос, на който трудно може да се отговори. Знаем, че националният кипеж, който направи такава държава възможна – легиите на Раковски, четническото движение, борбата за църковна независимост и накрая въстанията – се състои именно в двадесетилетието след Кримската война. Но самата Освободителна война надали би била възможна в този си вид, ако Русия не беше претърпяла поражение в Кримската. Ето какво казва по този повод не друг, а Кръстю Раковски (в книгата си “Русия на изток”,1898):

“…(След Кримската война) Русия не можеше да води една чиста завоевателна война против Турция, защото срещу нея щеше отново да се опълчи една нова европейска коалиция. Единственият отворен път за Русия беше една освободителна война. (…) Тя не можеше да вземе направо турските провинции и затова прибягна до един среден път: обръща най-напред тези провинции в полунезависими княжества и си отваря, чрез обаянието, което е внесла там, път за постепенното им и неусетно въвличане в своята политическа орбита. Ето истинския смисъл на освободителната война, но той не можеше да се види, докато не разгледахме тази война в свръзка с предишната, Кримска, злощастна за Русия …)

Следователно, ако Кримската война бе спечелена от Русия, следващата война нямаше да бъде Освободителна. От друга страна, ако по някаква причина европейските държави не бяха подкрепили Турция през Кримската война (а това е необходимото условие, за да бъде тази война спечелена от Русия), те щяха да го сторят през следващата. И тя щеше да бъде загубена от Русия.

Виждаме, че и в двата случая Освободителна война нямаше да има. Можем ли да кажем с някаква доза увереност каква би била съдбата на България в този случай? За съжаление, неизвестните в този случай са много. Малко вероятно е, придобивайки част от територията на България, Русия да се опита (а още по-малко вероятно – да успее) да създаде на друга част от територията й някаква българска държава. Може би обстоятелствата и националният подем щяха все пак да доведат до създаване на такава през 19 век, но в друга конфигурация и най-вероятно –  без морска граница. А може би България би получила независимост чак през 1918, след разпадането на Османската империя. Ако междувременно младотурското правителство през Първата световна война не би се погрижило да разреши “българския въпрос” по същия начин, както и арменския.

Следователно, поражението на Русия в Кримската война е щастливата случайност, позволила създаването на българска държава през 1878 година.

ПОСЛЕСЛОВ

След Кримската война стремежът на Империята към юг, а оттам и военните кампании в тази посока продължават. Но при тях вече се наблюдава една интересна закономерност: след всяка успешна война следва една неуспешна.

Успешната Освободителна война е реванш за Кримската. Но следващият поход към проливите – през 1914-18 година – отново е неуспешен. По ирония на историята, този път главния противник в южното направление са именно освободените от Русия българи. Което потвърждава твърдението, че в политиката няма приятели, а само интереси.

Реваншът на Империята е четвърт век по-късно, през 1944. Този път е присъединена и губи независимостта си цяла страна – България. Това е най-голямото разширяване на Империята в тази посока. Междувременно мотивацията й е претърпяла промяна – целта вече не е завладяването на проливите, а на целия свят.

След което идва загубата на Студената война. Само, че тя води до една интересна, но очаквана при такава мотивация подробност – Империята престава да съществува.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *