ОРГАНИЗИРАНОТО НЕВЕЖЕСТВО

Двама изследователи – българска изкуствоведка и австрийски историк – решават да запознаят света с резултата от своите изследвания. Дамата всъщност вече го е направила: преди година тя е публикувала статия, в която разглежда историята около една картина на полския художник Пьотровски – картината му за Баташкото клане, навремето възбудила духовете, но днес дотолкова забравена, че дори не е в експозицията на НХГ, а стои в склада. Главния факт, който изследователката установява е, че една фотография от Батак, за която се смята, че е правена през 1878, всъщност е правена десетина години по-късно от Пьотровски – за да му послужи като основа за картината.

И понеже този факт е твърде дребен, за да му се посвети цяла научна конференция, двамата решават да разширят темата, като свържат с него и митовете около Баташкото клане. Така и кръщават проекта си: “Митът Батак”.

Само че не са си направили сметката както трябва. Не знаят с кого си имат работа. Да  знаеха, щяха да изберат за заглавие нещо сивичко, невзрачно, от рода на: “Принос към въпроса за…” И никой нямаше да разбере, че съществуват.

Основното в споровете около Батак е, че самият той се е превърнал в символ. Макар и не по опростения начин, който предлагат авторите на проекта, Батак е станал отправна точка в съзнанието на българите,  и не само на тях. След клането в Рачак през 1999, отприщило косовските събития, един немски наблюдател публикува статия, озаглавена “Уроците на Батак”. В нея той сравняваше двете кланета и недвусмислено заявяваше, че последствията от второто могат да бъдат същите. Както виждаме, той позна.

Освен в Батак, през 1876 подобни събития са ставали на много места. В общественото съзнание отсъствува, например, клането в Бояджик, селото на Джон Атанасов. Така се е случило, че Батак е станал символът. По същият начин убийствата в Катинската гора са станали олицетворение на болшевишките престъпления, а Освиенцим – на нацистките. В това няма нищо неестествено. Колективната човешка памет борави със символи, а не със статистика.

Интелигентният човек използува символите като ориентир. Невежият ги използува като щит. Срещу какво – ще видим по-долу.

Едва-що в публичното пространство думичката “мит” се появи редом с името “Батак”, и замисълът беше незабавно разгадан. “Немска фондация плаща за отричане на  Баташкото клане!” – се провикна един бдителен страж на входа на мравуняка. В такива случаи трябва да се реагира бързо. Ако се забавиш, я те чуят, я не. Вестникарските заглавия заваляха като дъжд:

“Безпрецедентна гавра с историческата памет на българския народ!”

“Оскотели от безпаричие български учени са готови на всичко!” (това го казва български учен, който явно вече е възстановил човешкия си образ, позамогвайки се материално.)

“Ще загубим и прашинките национално достойнство, които все още са ни останали!”

(Сиреч, ние практически вече нямаме национално достойнство. За какво тогава е целият този шум?)

“Утре за пари някой ще каже, че изобщо не е имало българска държава!” (възмущават се историци).

(Това, последното, е особено страшно. Някой ще ни затрие държавицата с едно казване. Историците постъпват много лекомислено, като му подхвърлят идеята. А какво ли ще стане, ако го каже не за пари, а безплатно? Може би още по-страшно? И колко ли струва държава, която може да се затрие по такъв начин?)

И ето, че разгневеният Батак бръмчи като кошер.  Музейните работници също са възбудени. Младите точат ножове и приготвят коловете, на които ще набучат двамата изследователи на митове. Мила родна патриотична приповдигнатост.

Само дето на възмутените историци, а и на всички останали като тях, изобщо не им пука за държавата. Те се държат така, сякаш някой иска да им отнеме нещо. Но това очевидно не е националното им достойнство. Беше време, когато Тато наистина искаше да закрие държавата и да я присъедини към друга. Тогава те не вдигнаха шум до небето, не си раздраха ризите и не си оскубаха косите. Всъщност, те изобщо не реагираха на това. Може би те отстояват честта да бъдат клани? Но каква чест е това? Спомнете си какво казва Вазов по този въпрос: „Нека носим йоще срамът по челото (…) Беласица стара и новий Батак.”

Човек остава с усещането, че ги води някакво чувство за малоценност. Те крият това чувство зад символи – като Батак. И ако някой посегне на собствената им интерпретация на тези символи, те се разпищяват. Все едно че се опитва да им смъкне гащите. А под тях няма нищо достойно за гледане.

Причината за това чувство за малоценност не е обективна, а субективна. Не е бедността на българската история, а убогостта на собствената им мисъл.

Нашето изследване няма да е изчерпателно, ако посочим само причинителя на явлението, без да установим механизма на неговото действие и последствията от това. В случая сме изправени пред учудващ факт: основният текст, предизвикал скандала е публикуван цяла година по-рано, през май 2006. Една година той е стоял пред обществото без да предизвика реакция. Може би защото не е бил забелязан? За ревнителите на истината това не е оправдание, също както незнанието на закона не е оправдание за нарушителите му. Трябва да намерим друго обяснение.

За това може да ни помогне Чарлз Сандърс Пърс (1839-1914), американският философ, който пръв е забелязал, че нашето възприемане на света не е двоично (обект-знак), както изглежда на пръв поглед, а троично: обект-знак-интерпретант. Под това неразбираемо за лаика означение се крие нещо много просто. Когато сме изправени пред един обект, ние изграждаме в съзнанието си образ на този обект. Това е неговият знак. Но за да бъде нашето възприятие завършено, ние трябва да разтълкуваме или осмислим този образ-знак, за да разберем на коя полица от нашето съзнание да го поставим. Това е неговото интерпретиране.

В ред случаи интерпретирането на знака става едновременно с появата му, и това е причината да не забелязваме явлението. Например, при среща с разярено куче, почти всеки нормален човек автоматически интерпретира образа му като опасност и реагира по съответния начин. Но далеч не във всички случаи е така.

Ето един интересен пример за отложена интерпретация – събитие, станало преди четвърт век.

Смъртта на Брежнев завари Кремъл така, както първия сняг заварва Софийската община всяка зима – неподготвен. Властта се обърка и в първите дни запази пълно мълчание. Следва разказът на очевидец:

“Научихме за смъртта на Брежнев през една ноемврийска вечер от чуждите радиостанции, които тогава редовно се слушаха. На следващият ден отидох, както обикновено, на работа. Някой спомена за станалото, но това не произведе особено впечатление, и всички се върнахме към решаването на кръстословици – обичайното сутрешно занимание за държавни служители в ония години. Сред нас беше и С. – вдовица на средна възраст, нейното поведение не се различаваше от това на останалите.

Вечерта властите най-сетне се окопитиха и излязоха с официално съобщение за събитието. Обявен беше траур. Радиото засвири само класика.

На следващата сутрин С. дойде на работа с подпухнало и зачервено лице. Обясни, че тя и дъщеря й цяла нощ са плакали за Брежнев.”

В този случай описваното лице не е могло да си изработи собствена интерпретация на събитието и си е послужило – както и много други като него – с официалната такава, която е наредила (с известно закъснение): “хайде сега плачи!” Най-общо казано, колкото по-ниски са интелигентността и образованието на едно лице, толкова по-трудно му е да интерпретира знаци извън кръга на познатите му от обичайната практика. Когато се наложи, то ползува готови чужди такива. Налагането на такива интерпретации на големи маси от хора създава власт – власт над тяхното съзнание. Затова желаещите да го вършат са много. В описания случай това е господствуващият режим. На същия механизъм, например, се гради медийната власт. И далеч не само тя.

Както сте забелязали, до тук не стана въпрос кой е крив и кой – прав. Защото в настоящия спор не се търси истината. Ако се търсеше, инициаторите му щяха да посрещнат с радост всяка нова публикация по въпроса. Дори да е спорна, тя ни приближава поне с малко към истината, която, както знаем, се ражда в спора. Очевидно става въпрос за нещо друго.

Сега вече можем да кажем какво. От дълго време една група хора е изградила монопол върху тълкуването на българската история, и в частност, случая с Батак. Това им осигурява известна власт. Властта над човешкото съзнание си е власт като всяка друга. Ако я притежаваш, започват да се съобразяват с теб. Дори започват да те уважават. И изведнъж някой посяга на този монопол. Няма значение с какви доводи – достоверни или не дотам. В продължение на година това посегателство остава незабелязано, защото множеството е изправено пред знак, който не може да разтълкува. И изведнъж става актуално.

Реакцията е мигновена. За власт хората са готови дори да убиват – в буквалния смисъл на думата.

Невежеството става сила, когато е организирано. Това е отдавна известно на манипулаторите на общественото съзнание. ”Невежеството е сила” – гласи един от основните принципи в измисления от Оруел свят. Описаният по-горе механизъм е един от начините за неговата експлоатация – а именно, превръщането му във власт. А лицата със затруднено интерпретиране на знаци и описаните по-горе лица с потискащо чувство за малоценност са един и същ контингент. Общият им знаменател  е невежеството.

Само дето при всичките си удобства, това невежество притежава и един недостатък, скрит в самата му природа. Той може да порази и тези, които го използуват – и се състои в това, че то е невежество.

Ако знаеха какво ги чака, организаторите на конференцията под надслов “Митът Батак” щяха да изберат за заглавие нещо друго – сивичко, невзрачно. Никой нямаше да разбере, че съществуват. И щяха да сбъркат.

Те си бяха поставили скромна цел – да запознаят неколцина интересуващи се професионалисти със своята теза. Организираното невежество се опита да им попречи да направят дори и това. За целта то им оказа неоценима услуга. В най-добрия случай те щяха да проведат своята конференция в някоя зала пред петдесетина слушатели. Вместо това те я проведоха пред милионна аудитория. Организираното невежество им осигури рекламата, вниманието на медиите и възможността целият свят да се запознае с тяхната теза. Направи ги световно известни. По-голяма услуга от тази и приятел не може да ти направи.

Така то се накисна само.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *